Не съм предполагала, че на тази възраст самооценката ми би могла да бъде разколебана, но на моменти се случва. Дадох си сметка за това, когато К. ме попита какво точно правя в работата си. Запитах се всъщност има ли нужда да обговарям нещата, които върша, за да добият те реална тежест. Не само в главата на другия, но и в моята собствена.
За себе си никога не съм изпитвала потребност да легитимирам успехите си. Каквото се е случвало - преживявала съм го в най-тесен кръг, като изключим може би успехите на родителството, които не са изцяло мои. Никога не говоря за пътя, който съм извървяла, за трудностите, за опитите на други хора да ме саботират или подкрепят. Хората са каквито са. Аз гледам само пред себе си, а работата или хобито ми не ме илюстрират изцяло. Често печеля симпатии точно защото присъствието ми е деликатно, а приказките - само при нужда. Друг път ме гледат със съчувствие, защото излъчвам наивност, която може би провокира да ми обясняват като на бавноразвиваща се. Приемам горното с усмивка, защото действително знам коя съм и къде съм.
Барометърът на самочувствието ми е личният ми живот. Ако в него съм дестабилизирана, всичко друго губи значение. Амбициите ми в професионален план не са по-важни от щастието ми в личен. Затова и не говоря за тях. Та така за мълчанието ми.
