завръщане

15:46

Дали образът ми се изяснява с годините? Къде се архивират онези парчета от мен, които не харесвам или вече не разпознавам? Нормално ли е да не искам да имам нищо общо с преди?

Все по-често се улавям как се моля да бъда здрава. Как горещо и истински се надявам да съхраня тялото и ума си в този вид, в който са сега. Може би защото ме е страх, че един ден ще започна да се оплаквам. Може би защото загубих баба и дядо в рамките на 5 месеца, и двамата умряха бавно, мъчително, загубили способността да произнесат това, което ги убива. После пък гледах Still Alice и плаках, защото Алис не можеше да си спомни как да се самоубие. Наказанието за мозъка на лингвиста е мозъкът на лингвиста.

Започнах да избягвам напрежение в естественото си общуване с хората, а да споря и да отстоявам мнение никога не съм умеела. Пазя енергията си за хубавите неща в живота ми - детето ми, интимността с мъжа до мен, редките мигове с родителите и приятелите ми. Сложността оставям на битовите обстоятелства и изпитания. И такива имах. Първоначалната паника беше изместена от учудваща по размерите си надежда. Вяра в доброто, ако щете. Изнервящо принципна съм и има два принципа, на които особено много държа - да не причинявам никому това, което не бих причинила на себе си, и да избягвам да правя неща, които не ми носят удоволствие.

Егоцентризъм. Грижа за себе си. Вслушване в интуитивния глас. Разбиране, че няма как да промениш хората, нито да ги разбереш напълно, но пък можеш да си толерантен към този факт и да се радваш на средата си именно заради това, което е.

Вътрешна промяна - да. Външна - не на всяка цена. Ако съм добре в кожата си, това рефлектира и върху другите. Но ако околните не са добре, това не трябва да стъпква мен. Аз съм си ценна, но за сина си съм още пó.

Умората е част от мен. Това вече е необратимо. Не съм първата, нито последната майка на света, знам какво е да си обезумяла от липси и тежести. Нощем се будя с нещо като видения, материализиращи страховете ми. Проверявам детето в другата стая. Всичко е наред. Скоро всеки ще поеме по пътя си, в реда на нещата е, обичам го, затова всичко си струва.

Когато ми е скучно, Валери казва да запомня този момент, защото не след дълго ще копнея да лежа на дивана, разположена удобно за двучасовото си следобедно четене. Четенето ме спаси много пъти.

Благодарна съм за подаръците, пътуванията и срещите. Хората, които просто знаят (Албена, Милена), ментори и светлини. Без нищене, без разискване, без анализи, без дори да сме пили кафе. Понякога някой, който е много далече, ти стиска здраво ръката.

Търся простотата във всичките ѝ форми. Харесвам смеха си, харесва ми да го чувам, да бъда обградена от тези, с които сме си симпатични и да се чувстваме леки, защото животът и без друго си е тежичък. Но е прекрасен.



You Might Also Like

0 коментара