22:54

Не упражнявам достатъчно пръстите си. Понякога пиша неща в тефтера си - седмично счетоводство и бележки за детето - и костиците почват да ме болят.

Исках да пиша преди да седна, а сега не знам какво съм искала да напиша.
За топлината, настанила се на дивана ни. Общият, вече продънен диван. Любовта, която ни свързва. Тази написана слято любов, в която съм изливала надеждите и съмненията си. Но по-скоро надеждите. Не вярвах, че ще стигнем до тук. Да обичам толкова много един и същ мъж.
За времето, което ме прави по-чувствителна. За ужасно безличната година във всякакъв план и особено неприятните последни месеци. За неудовлетворението от бързо изконсумираното ястие, от което нито стомахът е сит, нито сетивата - доволни. 
За стремежа към вливане. Едно нестихващо желание да се върна към себе си, без да съм била там. Чужди поезии ме гонят тук, тикат ми наизустени стихове в ръцете, а аз, свита като огромен ембрион, се притискам към познатото.
За няколкото пъти, в които отидох на вечеря навън. За десетките прочетени книги. За двете постановки и трите филма, на които успях да ида в тази календарна година. За изсмукващото чувство да си родител, тази вселена в ръчичката Му, когато притваря очи в леглото си, в стаята си, в своето ъгълче от апартамента и от света.
За негодуванието срещу пестенето, но и за доброто старо "всичко заделено е за пътувания". Е, може би множественото число е пресилено, но идеята е ясна. 
За приятелите ми, които за пръв път като че ли виждам така ясно, така лишено от очаквания. Толкова малко кафета успях да изслушам с тях, толкова непълноценна бях. Съжалявам!
За липсата на музика, защото само в тишина си почивам.
За поезията, която един ден може да пропиша.
Толкова много неща можех да кажа. Всеки неволно дърпа черта между себе си и постъпките си. (Или липсата им). 


You Might Also Like

0 коментара