Тялото не иска да седи, дори умът да иска да пише. Нищо не може да усмири чудовището. Спокойствието значи да сляза навътре към себе си. Значи да стоя втренчена в страха и комплексите си. Да ги човъркам и да ги докосвам. Намирам си удобни сюжети, но всъщност дълбоко отвътре аз съм множество, странящо напрегнато от себе си. Дарена съм със сладководно лице, за да мога да изглеждам ангажирана по всякакви теми. Всъщност нито съм чела достатъчно, нито зная достатъчно, нито съм достатъчно широкоскроена, за да мога да осъществявам пълнокръвен контакт с хората, на които се възхищавам. Това тежи. Помня няколко момента, в които се чувствах така все едно нямам нужда да бъда интересна никому. Първият - пейката сред обраслите с гъсто-зелена брада хълмове на Ардмор, Ирландия. Вторият - когато подадоха детето ми на операционната маса. Третият - сдобрената прегръдка нощем, погледите, разменени случайно, но елиминиращи всяко съмнение. Последното е не момент, а по-скоро е моменти. Това не е тъжно diary entry. Това е картина, заела съзнанието, съзнание, застанало като картина.
