16:05

Неделя е, кварталът глади. Миришат къщите на колосано пране. На боба, който отлагаме за когато вали и когато е студено. Грижливо измих и прибрах зимните ни обувки. Вакуумирах всички умалели дрехи на детето. То спи в скута ми, винаги прилепнало до сърцето ми. Пиша с една ръка, а с другата пазя топло на света ми. Мъничкото ми. Няма какво друго да си пожелая. Гледам как застива, като чуе нежната музика на вътрележката с кончетата, глобусите му вместо очи се разширяват, устните му се разтягат в лека, много сладка усмивка - един от моментите, в които дори не можеш да се пресегнеш към фотоапарата.


You Might Also Like

0 коментара