фотография: Марица Колчева (Ластици)но домът е винаги и само човек (моята мъдра Ани Клисарска)
Понеже не си спомням вчерашното си събуждане (само мъката в главата ми), днес първо видях сивите пари, които излизаха от зеления корем на планината. На фона на градския шум беше доста сюрреалистично, но си казах, че е време да свиквам с небето в спалнята си. Повечето жилища, които съм обитавала, са били на 6 етаж. Височината е парадоксът на живота ми - там съм и се страхувам. Мога да избирам дали да гледам патриархално устроеното семейство отсреща, където мъжът вечеря по потник, бързо и настървено, докато жената, поредна Рахнева Гергана, кръжи в тясната си орбита от мивката до масата. Мога да избера източната гледка - булевардна проза и асфалт, и изгрев. Другата ми възможност е Витоша, която е поела в скута си мостове и магистрали, косми и дървета, изглежда безбрежна, но това е защото планините нямат бряг.
Гнезденето е засега най-чудният експеримент в живота ми.Не мога да спя,въпреки че вече би трябвало да съм се успокоила. Чакам още имотът да стане дом, да се пропие с миризмата ни. Не можем да си свикнем. Забравям кое къде съм оставила. Мразя досадните малки торбички, в които донесох кабелите и жичките от предния ми живот.
Късам с лекота. Нищо старо не ми липсва. Винаги гледам през прозореца, онова навън, където онова мое аз винаги може да избяга. От толкова много място се местя от стол на стол, от диван на легло, и не мога да реша къде трябва да бъда. Намествам предмети, после решавам, че не искам стерилна подредба и пак ги размествам. Вторачвам се. Вечер слушам хладилника, стените, пода. Лай на пинчер отдолу и викът на недостижимото - горе.
