прозаично отклонение

22.3.12

Вечерта, в която почувствах първия порив на простудата, смучех цигари редом с Калина в мароканския. Тя беше в калиненото синьо - тъмно и сапфирено, с пагон ръкавки и кройка, която недвусмислено показваше пола й. На ушите й имаше малки черни рози и говореше с привичния й латинизиран български, който бълбука от нея съвсем естествено.

-Снощи четох коментарите след интервюто ти в уебкафе. Една жена казва, че не разбирала защо красивите жени винаги се опитват да се изкарат по-умни, отколкото са.
-Аз не се намирам красива. Не се намирам и тъпа.
-От текстовете ти личи самочувствие.

Казах й, че никога не чета коментари след текстовете си. Включително и след промото в уебкафе. Наясно съм, че мненията във форумите произлизат предимно от хора, чиято нагласа към нещата от живота е твърде първобитна. Не че не съм чувала и хубави работи за себе си, но са рядкост. Защо да смущавам спокойствието си.

Продължавам да смятам, че това, което пиша, не е зов за психоанализа. Нямам потребност да се оглеждам в мненията на другите. Вслушвам се в хора, които ме познават, знаят как и защо пиша, следят ме професионално и са наясно с добрите и лошите ми страни. Останалото е баластра.

Не мисля, че трябва да съжалявам за самочувствието си. То е такова каквото е. Компетентността ми в една област не значи, че общата ми култура обхваща всичко от японското кино до квантовата механика. Не е възможно. Зная кога да замълча. Никога не злобея, нямам от какво да се притеснявам. Благодаря, че повечето, които се отбиват тук, са достатъчно етични и възпитани, за да знаят кога какво да кажат. Чудесни сте.

Валери дойде и закарaхме Калинчица до вкъщи. Обичам да имам такива същества до себе си. Синеоки и интересни.

Няма коментари: