живи сме

27.12.11

До тази сутрин, 09:02, не знаех колко много ме е страх. Нямах представа, че в мен живее подобно хищно животно, което може да ме оглозга за секунди. Получих обаждане от непознат номер, събудиха ме. Никой нищо не каза отсреща. Отворих фейсбук докато се излежавах. Видях текста на Милена и нейното "мъжете винаги умират първи". Станах, изкъпах се и си направих кафе, както всяка друга сутрин. Включих си духалката, събрах прането, прострях го върху дивана, за да доизсъхне. Майка ми се обади и ме попита дали съм се чула с него след като е отишъл на работа.
Не, казвам.
А в колко заминава?
Към 8, отвръщам.
Тя ме посъветва да му звънна. Ей така. Да видя дали е добре. Понеже някакъв мъж се убил сутринта. С колата си, сам бил. И аз я уверих, че си внушава.
После се качих в таксито към центъра, a червата ми се заплитаха в сложни възли от мислене. Нещо усърдно си проправяше път по хранопровода ми... Набрах го. Не отговори. После служебния. Не отговори. После пак личния - 3 пъти.
Започнах да навързвам нещата и реших, че номерът, който ме е събудил сутринта, е бил на някоя болнична морга. Слязох от таксито и започнах да рева, там, до пилоните на НДК. Телефонът ми, същият, който той ми подари преди 4 дни, нищо.
Страхът, че мога да остана сама, се оголи. Не без Валери, никога, никога! Текстът на Милена, страхът, телефонът. Не е правилно някак. И ЗАЩО НА НАС? Егоизмът и мисълта, че на тебе не може да се случи, са брутални прозрения. Страх те е, че оставаш сам. Грозно е. Отвратена съм. А той, нежните му устни и веселите ириси, те са там. Добре е, гласът му бликна от слушалката малко по-късно. Аз оставам отвратена от себе си. Така се запознах с неприятната аз. От страх.

Съжалявам за хората, на които са се обадили от някоя болнична морга.

Няма коментари: