anthropophobia

21.11.11

Забелязвам как виното ми потъмнява до черно според настроението ми. Все по-рядко настроението ми е просто вяло и мимолетно лирическо отклонение. То забива пети надълбоко в тъмнината.

Филмите, които видях в последната седмица, също не ме подминаха. Кийра Найтли се извива около полудялото си съзнание, челюстта й изскача напред, слюнката й - и тя. После напет Юнг я шиба с колан в една по-необичайна любовна интродукция. Мъжете не са моногамни, казва Фройд. Жените - също, казвам аз. Всичко е въпрос на избори.
Меланхолия спирам след Justine. Не мога, не мога. Тежи ми. Изпитвам отчайваща нужна да плесна екрана, защото тъгата лепне като преждата около краката на Дънст.

В Tinker Tailor Soldier Spy всички са педали. Което не е лошо, но в този филм стои като Гай Ричи на Титаник. Красиви, измъчени, с издадени устни и безстрастни очи. Много английско. Не разбрах защо има толкова много чудовищни актьори и толкова малко думи. Единственият не-педал е невероятният Гари Олдман, когото препоръчвам да видите в Розенкранц... Филмът е толкова бавен, че чак не е шпионски. Филмът е отчайващо бавен. Получавам паника в залата, защото всички хора избират да седнат около мен. Стадно, стадно, стадно. Хората ме ужасяват. Особено хората и техните пуканки.
Откривам, че мога да пазарувам само и единствено когато съм на ръба на финансите си. Няма сила, която да направи шопинга интересен за мен освен липсата. Ето до какво води гладът. Виното ми придобива цвят на венозна кръв. Мълчанието е единственият начин да не крещя. What the sea wants, the sea shall have, казва Ани. Давам на морето каквото ми е дало.

Няма коментари: