Влизам в дома си след дълго отсъствие и всичко е смалено.
Прилича на куклена къща, антика.
Сава снове и реве. Прахът е убил кислорода
и трупът му смърди.
Сукулентите не смеят да гъкнат.
Пералнята вече върти трескаво.
Самуил изсипва всички налични играчки
и адреналинът ми се качва като при изпреварване.
Искам да изчистя всичко до блясък, но
поривът директно да го изхвърля, както направих с
двете кисели млека и забравената пастърма, е по-силен.
Уж е дом, изпитвам нужда да го обживея, а мразя
всеки звук, картина. Стремежът ми към бяло се засилва.

Три години в терапия и ОЩЕ не съм подредила.

Лятото протяга горещи, сухи пръсти. Изпитвам умора и досада. За пръв път толкова малко гледам морето, срам ме е и първа обръщам гръб.
Естествено, ще изпитам дълбока скръб само след седмица.
Какво се случи дотук? Всичко започна с една торта-дракон, мина през болницата в Добрич, където реалността се разгръщаше като в шведски филм, през мен зад волана на едно древно пежо, което обяздих със страх и константно стомашно неразположение, през няколко чудесни книги, отрезвяващ джогинг, освежаваща липса на грим и сутиен, и завършва (лятото) с безконечния мистериозен вирус на Сава. Аз лично се чувствам непригодена за това си дете, защото Сава изстисква всичките ми сокове и ме прави една роботизирана, нищо невиждаща жена. Не че със Самуил е много лесно, просто разбирам неговото “трудно” по-добре. Като цяло това лято бях нон-стоп с децата си и това не ми влияе добре. Не умея да нося сигурност и авторитет толкова дълго време, това седира доброкачествената ми емоционалност.
Започнах отново да сънувам, лирическият ми субект мина от Ти в Той, пия по три кафета, а с утайката си правя пилинг на тялото. Междувременно бях и Баща ми, за което се самобичувах. 2:28 през нощта е, отново пиша в просъница и вероятно този текст утре ще ме изненада.

На моменти с него се чувствах тъпа. Тези супердълги моменти, към които паметта ме връща. Случваха се почти нелепи съвпадения, смехотворни случайности, които приличаха на лоша режисура.
Чувството за неадекватност и тъпота живее и цъфти толкова време... Нещо, на което трябва да обърна внимание някога.
Той достигна идиотката в мен. Смотлата. Но само толкова: нито нещо ми каза, нито аз нещо чух.

глад

Ревнувам от пространствата,
които не заемам. От уроците
на другите, от диханията и
деянията им. Това е завист. Това е
кладенецът, гледан отвътре.

Не умея промените.
Всеки детайл тежи като камък. Тежи собственият ми дух, който се промъква между измеренията, както аз сменям скорости - бавно, обмислено, едва.
Не зная къде съм, не очаквах да изпитам толкова тъга от смяната на ро(к)лите (Стефан).
Снощи по това време бях леко пияна, преяла със скорпид и се заливах от смях на тъпи секс шеги. Тази вечер мириша на децата си, на нещо сладко и неизбежно. Парализирана съм от контраста, разцепването.

Местата без човека си са нищо.

Голи, пукащи дъски,

растителност, която задушава,

морето е враждебно.

Човекът сам избира да не оживява.

Сава на 1

Мило мое дете,

още не съм се съвзела от упойката. Вчера ли беше това ужасно цезарово раждане? Чувам в просъница как лекарите си говорят за Сицилия, казвам нещо за стиховете на Силвия Плат, как ги превеждам, когато съм в настроение. Ей сега, ей сега, казва анестезиологът, и държи телефона си пред очите ми, за да видя точния час, в който те вадят. Минават още 2 минути, какво става? Къде си?
15 август, 14:24. Здраво момченце, 3.150, 51 см.
После дявоска болка и секцио, завършило час и 15 минути по-късно. Не знам какво стана, бях толкова потънала във физическите усещания, толкова нещастна (?), че изведнъж бях просто празната обвивка на нещо отделено от мен. И така благодарна, че имам синове, а те никога няма да изпитат нищо подобно.
Но с теб веднага и искрено се потопих в майчинството. Нямаше чудене и лутане, само безусловна любов и грижа, която ми носеше върховна наслада. Бях обсебена от теб, бебето ми, моя Фин Млечен, сладкия ми Сава.
Днес, година по-късно, искам да вия от изнемога. Не мога да повярвам колко много искам да се отскубна поне за ден от яркото ти присъствие, от денонощната симбиоза. Уморена съм, маме, а ти изобщо не си кротък и спокоен като брат си. Признавам си, че вместо да се вълнувам и да тръпна за първия ти рожден ден, аз мечтая да избягам!
От самото начало заяви, че гласът ти трябва да се чува. Наслаждаваш се на вниманието на хората  и така и не прояви страх и срам от непознати. Добре дошъл е всеки, който ти се зарадва. Малко завиждам на тази твоя искряща непринуденост. Ти си детето усмивка! Виждам как разцъфваш в благороден и щедър човек. Дано запазиш открития си нрав!
Тази година мина ужасно бързо. Както казах - още не знам дали съм се събудила от упойката, още се съмнявам в календара, в собственото си време, в промените, които следват една след друга, една след друга...
Твоето раждане, Сава, беше прелом в много отношения. Иска ми се да не те натоварвах с толкова много знаци, но май засега разглеждам биографията си като преди и след теб. Всъщност, толкова различни доротеи виждам, когато общувам с теб и Самуил. Вие сте всичко, което трябва да знам.
И ето ме, невярваща, че вече подтичваш край нас, произнасяш срички и командваш с малкото си пръстче. Къдравата ти глава и 8 зъба неизменно ме карат да се усмихвам. Искам да спра мига и не искам! Искам да си винаги бебе, вкопчено в гърдите ми, и не искам. Искам да избягам от теб и не искам.
Миличко, слънчев мой, обичам те и си лягам. Честит първи рожден ден, Сава!

:

Нощта е луда. 

Щурчета надвикват прибоя,

който гъгне бесен, ритмичен.

Тя живее като нож между Той и Той.

Между двама различни. 

Средата зее: час, в който нищо не се случва.

Сънувам катастрофи, кули без предназначение,
лицето си надвесено над бивш любовник.
Той казва “красива си, когато...”
и се будя възбудена в центъра на
леглото, сама.
Страстта ми дърпа навътре
като морето след преображение.

Amores perros

Обичам те, изкривено и може би не точно обичам те.
Все още копнея твоето одобрение,
вярна кучка,
и от тази лоялност ми призлява.
Отвращава ме връзката ни,
не знам как да се справя.

Ти си разделителната линия,
устойчива, непоклатима маса, след която
нещо се отчупи и търкулна бързо дните
като след христа.

Йогата ме вбесява и удивлява. Мразя в червата повторяемостта и бавността ѝ, но когато се заключа в дълбоко разтягаща поза, изпитвам почти екстазно удоволствие. Към какво се стремя, стремейки се да харесвам йога?
Когато тичам, тялото ми е подсигурено в режим “спасение”. То знае, че може да се измъкне.
Когато правя йога, съм разоръжена. Тази уязвимост ми е тотално чужда, дори антипатична. Изпитвам погнуса от точно тази телесна уязвимост и много искам да разбера защо и докога.
Дишането.
Отпускането.
Предаването.
Всъщност искам да няма толкова значение за мен колко точно обичам йога, но въпросът е тук, значи по някакъв начин сърби.

Вкусът ти мек като тъга.

Обичам твоето присъствие,
което като зид стои неоспоримо
и тихо пази моите води.
Обгръщаш ме веществено,
истински си и си цял,
а целостта ти ме учудва.
Не бих ли искала със пръсти
или с каприз копринен да я срина?

Езикът ти калиграфски.
Танцуваше.
Като последно желание на осъден
сънят се сбъдваше.

последната събота на юли

Лежи спокойна съботата във краката ми.
Докосва август със мустачки
и облизва капките на юли.
Тихият мотор на намеренията
само мърка, втренчен във едно
стихотворение.

Чета писмото ти
и плача, плача
за думите, които не написа.

л

Оси с крачета като стетоскопи

жужат във вената на юли.

Сянката като ганаш

се стича черна помежду ни.

Чупят глезени комарите

в кожите ни потъмнели.

Навярно лятото крило е,

а може би забито жило?

интелектуално мразене
съмнение във видимото
виртуална параноя

Научена съм да завися и да нося
на физическа болка. Не болката ме плаши,
а разкъсването, погромът. Унищожението.

Зависимостта е съвършен десерт. Сладка,
нискокалорийна бомба под езика. Не желаеш
друго освен каишката, ръката, оправданието.

Когато разбирам холистично и емпирично
някои неща, цял ден стоя в не-любовта. Мъчителен
махмурлук, центрофуга от спомени.

КОГА започнах да завиждам на жени с големи гърди?
Не разбирам прехласването по кърменето, при все че кърмих и двете си деца, докато това ми носеше радост. Но майчинството разбива тялото.

Жената на плажа днес беше свободна. Седеше овъргаляна в пясък и пиеше бира от кен. Децата ѝ цапаха край нея щастливо. Нищо особено. Диалект, натежало от бременности тяло, съвършена волност. Толкова много ѝ завидях, толкова много!

Кръстоносец

Увиснала като обесена на своята скала,
тежа и чакам края на конфликта.
Да се преструвам ли, че нямам страх
или да умра достойно неопитала?
Часове напипвам, във които нищото
е гъсто и озъбено. Боли ме кръстът.
В средата съм на търсене на смисъла,
а кръстът ми е кръст за носене. Боли
едничкото неназовимо, непосилно
осмеляване за истина.

Единствено в лицата на децата си,
в среднощното им симфонично дишане,
виждам как промъквам се покрай лъжата си
и ясна, и събудена, заставам пак до себе си.

Юли досега

-Карах ужасно смешно.
-Не е било смешно, мамо, караше много хубаво.

После Самуил се разболя точно на партито си за рождения си ден. С баща му имат тази забележителна традиция - на рождените им дни винаги се случва нещо неприятно.

Два дни в болница със Сава и няколко дни, в които се боря с нервен стомах. Напрежението от шофирането ме смазва, ненавиждам го, не мога да се отпусна и мразя обитаването на тази несекваща тревожност. Сравнимо е единствено с ужаса ми от летене.

По някакъв тайнствен начин трябва да съвместя отпускането с концентрацията, letting go vs taking control. Нещо така тривиално, а всъщност неимоверно трудно. Пясъкът в устата! Замислям се колко често животът ми ме изправя пред “мъжки” дейности, към които инстинктивно имам желязна съпротива и как вероятно затова имам синове - за да овладея конфликта. Карането, летенето, поемането на отговорност, разчитането на себе си, професионалната амбиция - все неща, които в главата ми са в мъжки род, защото винаги съм била дундуркана. Разбирам защо съм такава, не искам да продължава вечно, затова правя малки крачки извън комфорта си.

На 34 съм, а ме е страх от всичко. Безсмислено, нали, Марк Аврелий?

И друга бележка: раздялата с всяка една илюзия и заблуда е велика свобода. Кърви известно време, но е божествено.

приоритети

В този влак не се вози никакво стихотворение.
Дъждът е син,
колата е лазурна,
Синът е Син.

Мило мое момче

Не знам какво се случи през последната година. Като че ли живях с непрестанното тюхкане защо времето тече както тече – или прекалено бавно, или дяволски бързо. Пометох те в потока на полубудната си мисъл и рядко достигах до теб, до твоя светлорус бряг и яркозелена мисъл.

Да кажа, че с раждането на брат ти много неща се промениха, би било очевидно. Всяко дете променя всичко наново, но ти изтърпяваше всичко по своя леко дръпнат, дори на моменти неангажиран, начин. Мисля, че само веднъж изказа наглас съжаление, че брат ти се е родил и нито веднъж не го нарани физически. Между тези странни наглед твърдения аз, майка ви, се уча да управлявам отношението си към особената сиблингова ненавист. Чрез вас аз се уча да управлявам отношението си към толкова много неща: към себе си, към приятелите си, към родителите си, към колегите си, към свирепи хищници като завистта, ревността, възхищението, слепия възторг.

Но не това е важно сега. Важното е, че през последната година аз се боях ужасно много, че съм жестока и несправедлива към теб. Влагах свои собствени страхове в невинния ти образ и не успявах да видя теб, ангажирана от ужаса по малката Доротея. Да осъзнаеш, че майчинският ти инстикт работи зле е едно, но да разбереш, че не виждаш детето си, е неописуемо. Всяка твоя пробойна се превръщаше в кошмарна дупка в главата ми, защото мислех, че ще се напълни с моите собствени дефицити. Като че ли нямах доверие в твоите възможности, защото никога не съм имала доверие в своите. Рационалната, начетената половина от мен разпознава всеки импулс, всеки надигащ се крясък, всяка логическа нишка, но емоционално аз съм на не повече от 8-9 години и като че ли не търпя друго дете, (било то и моето!), да отнема от моето право на тантрум.

Вече дори не се и извинявам, любими мой. Просто се моля да мога да прогледна, да съумея да си събера всички фрагменти и да получа цялостен свой образ, защото тогава ще събера и твоя. Ще те приема без шлейфа на вината и неадекватността, които понякога ме заливат в най-банални ситуации. Ти нямаш отговорност за нищо от това и ако някога прочетеш това (или друго от предишните ми писма), бъди убеден, че мама никога не те е обвинявала за нищо, а във възпитанието ти с баща ти дори случайно не сме изпускали тази дума. Ти не си виновен за нищо, а ако имаме конфликти, то е защото досега аз не съм се справяла с проектирането.

Ти си човекът, който по най-естествен начин възкликва Ах! или обича с цялото си сърце. Обожавам как рисуваш и рецитираш по памет, без никакви усилия, как погледът ти се отнася по нещо красиво (или микроскопично, някъде в далечината) и как преодоляваш личните си трудности по свой си начин – бавно, аналитично, с мълчалива и трогателна криза и успокояване за финал. Осъзнах, че с времето започнах да казвам „Той не е див и щур като повечето момчета” с гордост. И колкото и да не харесвам ленивостта и нежеланието ти да се занимаваш със спорт, толкова обичам ентусиазма ти за филми и книжки, защото твоят ум пътува, шири се, отдава се на свободни спускания и изкачвания и мисля, че е страхотно.

След няколко часа, в 02:23 ще станеш на 6. Изразяваш задоволство от всичко, което си – колко са ти здрави зъбите, колко е готино, че си напуснал градината, колко са ти каменни мускулите, колко забавни са шегите ти. И въпреки че времето ще положи всички усилия да те накара да загубиш вяра в себе си, желая ти винаги да харесваш човека, който си. Желая ти да приемаш разочарованията като естествена част от пътя си, да умееш да изстрадваш пълноценно загубите си и да не влачиш емоционален багаж. Малко се поотнесох. Просто бъди здрав и порасни благороден и великодушен! Обичам те колкото цялото небе, Самуиле! Честит рожден ден!

багаж

Не аз стягам багажа,
багажът ме стяга.

Тези купчини,
прахът, който остава (от нас).

Дрешникът зее,
скелети връща.

Blonde and blue

Бо 

механизми за Справяне

Помежду какво се случи:

Сафо, фрагмент 84 (пр. Яна Букова): "Ни меда да имам, ни пчелата."

копиран статус на Петя Кокудева (girl crush, муза, жена дете, инстинктивна симпатия):

"Добрата терапия ти помага да се вгледаш в Дракона на хаоса. Ако се вгледаш в Дракона на хаоса, той се смалява. Добрата терапия разслоява големите цели на по-малки. Тя разсича дракона на хаоса и го превръща в малки джуджета, които по-лесно можеш да изриташ. Основното изискване към тези малки цели е: да бъдат достатъчно трудни, но същевременно постижими. Не си губете времето с неща, които не ви затрудняват. От тях няма смисъл.
Добрата терапия интегрира тези цели в ежедневното живеене - като всекидневни, живи процеси, а не абстракции.
Добрата терапия изисква стратегия. Стратегия, която да сглоби твоята лична история. Да изведе във видимото поле взаимовръзките в тази история.
Добрата терапия е тази, която знае коя част от теб да окуражи. Тя не е, за да ти предложи съжаление. Ако терапията те подбужда към самосъжаление, това не е добра терапия.
Добрата терапия има задача да те научи да улавяш проблемите в началните им фази и прояви. Докато все още са управляеми.
Добрата терапия ти открива неща, които не знаеш. Тя те тренира да умееш да чуеш “врага” - този, който не мисли като теб. Само този, който не мисли като теб, може да ти открие нещо ново.
Тъкмо в екзистенциалния ужас се крие екзистенциалната мъдрост, която ще ви помогне да се справите с него. Не става въпрос за изграждане на защита, за щит, който ви пази, а за комплексно умение да се Справяте, което вие дори не подозирате, че е заложено вътре във вас."
Джордан Питърсън, клиничен психолог и професор по психология в University of Toronto

(bold-ът е мой)

още скачам на въже
още ходя добре на токчета
още нося лак и помня как се съгласуват
времената на френски

приличам на експонат

Your soup of lies,
Your fat crust of secrecy,
Your thick sauce of brazen ego
All pouring into my guts with the smashing force
Of a virus
Here I am, a dead bloated body on a bed,
A bed of rigid acceptance, a sex doll of a bed, a mock comfort bed
Of sweet death
I hate you to pieces, intruder
I spit on your vehemence,
I spit, I spit, I spit