Oú est mon moi?

Времето се задълбочава, когато е написано. Така ще е винаги сигурна, че поне що се отнася до нея, времето се е случило.
Стои непокътнат споменът, непроменяем. Като звук на тишина сред природата.

Добре, че са хората, които ни нараняват, докато ги има, докато ги няма, без да го осъзнават и все пак някъде дълбоко признават.
Затова и не ми се пише. Бих искала да опозная негодуванието, яростта, тъгата, великодушието и най-вече възможността да живея без да искам да бъда наранявана.

чудесна млада кукувица

Доротея, липсваш ми.
Фалшива принцеса на страната на змея.

Усещах цял ден онова въртене и горене в тялото. Предчувствие, че пак ще изплува нещо голямо и неканено, за което ще поискам да пиша. И го пиша, защото така си мисля, че го чува който трябва.

Дядо,

не знам, странно е. Щеше ли да навършиш 88, ако не беше туморът? Защо искам да ви говоря с баба?
Нищо особено, 19 септември, рожденият ти ден и ден като всеки друг, само дето съм малко по-унила и малко по-сприхава.
Един спомен - как ме носиш на раменете си и ми купуваш снежанка.
Какво е това необяснимо стоене в спомена за теб. Винаги си ми бил дядо, никога млад мъж, баща на баща ми, а все по-стар човек, все по-болен, все по-далечен. Но очите ти - единствените, които можеха да се движат накрая - радостта да се разплачеш, за да ме прегърнеш с очи. Помня. И сухите ти топли длани. Белите ти нежни ръце на деспотичен човек, но ръце на човек, когото обичам.

Да приема, че може да се взирам в себе си и да не виждам нищо. 

Че се чувствам силна, само когато съм проникната от мъж. Че иначе не се виждам. Че не знам какво е да съм сама по себе си и ме е страх от това, което коренно отвътре съм, защото ми е неизвестното.

Неизвестното гнети. 

Че имам нереалистични очаквания от хората, ерго - от себе си.

Че не мога да променя Валери и не бива, защото би станал мъж, когото няма да мога да понасям. Мъж, който ще ме наранява.

Че трябва да щадя Самуил от радикалната си обич. Че Самуил не ми е продължение, той е друг човек, не аз. Че Самуил е наш син, не мой, че не ми принадлежи.

Че неслучайно матката ми е празна.

Че ако пишещ човек наистина не харесва текстовете си, не би ги публикувал. Че всъщност харесвам текстовете си.

Че съм жена, която може би никога няма да работи нещо, в което гори. 

Че съм суетна, изискваща внимание и пълна с противоречия, които не съм разрешила.

питам те КАКВО ДА ПРАВЯ
с всичко останало

усмивката му бе книжна
уютно бяла и така лесно се мачкаше.
добре помислена
проекция?

гледа през процеп как живеенето

вибрира и мърка като филмова лента.

чуди се дали да сложи пръстче точно там

където ѝ харесва и да спре безспирното въртене.

с няколко вдишвания и издишвания продължава,

пръстчето плъзва встрани, порязва се и прокървява.

Как да стоя в мълчанието, след като има нещо заклещено в мен, което иска да излезе, но не стига до пръстите ми. Отварям чернова след чернова и ги затварям бели и непокътнати. Започвам да се съмнявам в принципа на вдъхновението.

В един ред:

Изолираната остра болка в гърлото не помръдва трети ден, опитва нещо да ми каже.

Ха! Не бе идвал отдавна. Гладът, заради който готвиш. Искаш да ти е интересно, засукано, вкусно и излязло от теб. Здравей, добре си ми дошъл отново!

Стои там, не си е заминало. Познах по рецидивиращата нужда да чистя, да изтъркам нещо до блясък. Стои и ме пита дали не прекалявам.
"Докато те нямаше, есента дойде".

nip-tuck

Докторката всеки път ме бърка с друга пациентка. Усмихва се на някоя друга, с която много си приличаме. После, като се разкрача пред нея, разпознава разполовената ми татуировка и изохква "Ах, да, разбира се, как пък не можах да я зашия по-добре...".
Има смисъл татуировката ми да е толкова грозна. От това място излезе детето ми. Пък и кой ще отрече способността на миналото да напомня за себе си.
За безумно лудата младост.
За пълното потапяне в тъмни деяния, от които неизбежно чувствах физическа болка, но след това и илюзорна удовлетвореност.
За лъжите, които закърпвах някак.
Татуировките ми бяха единственият ми ясен глас. Така (си) казвах нещо. Ето ме. Виж как нося на болка. Виж как добре се справям с потулването на срама. Бях много изобретателна в прикриването на следите на срама. Кроткото сладководно лице много помага. Но не можех да не си оставя белези - всичко, което нарисуваха по тялото ми, беше сигнал, че там е живяно. Някои бяха повторени.

''...the author enters into his own death, writing begins''

Barthes

Letting grief find its way in me, a feeling of unknown proportions that I have always neglected. I see it now, as soft as a pillow, tearless, just a long moan over a deep cut. I am a girl, I'm eight or nine, my hair's short, my teeth are big, I am deprived of joy, I don't know how to play, I hate reading, my hand writing's bad, I'm terrible at maths. I have the distinct feeling I am nobody, a shadow of a little girl. I'll carry that girl with me for years to come but will try to hide her from others, put her in a drawer, disown her. I'll despise her with all my passion and throw her under buses of bad amorous choices and self-deprecation.
Then the non-attention of others will let me uncover the girl again. She's undernourished, a woman prematurely born. She begins to unveil the world and deliberately keeps her eyes wide open against the blazing truth. She's learning to grieve as a final resort, having realised that there's no one else but herself to seek solace in.
I'm starting to see what brought me here. Not a single event but a chain of wrongs. Grief feels welcome now, anger-free, a simple fluid of hurt and self-preservation. I don't think about how long it is going to take. I let myself cry over anything if that would help. I love unconditionally. I always ask the 8-year-old child what she'd say if... I steer clear from ill-addressed sarcasm and self-conceit, from the arrogance of narcissism. I'm coming to terms with my sins and fears. Every day grief vacates more room in me for the little girl.

Стрелна се в главата ми олфакторен спомен. В Италия преди години. Край мен минава човек, чийто пол съм забравила, в бяла риза. Парфюмът му е като нищо, което по-късно ще подуша. Андрогинен, чувствен, но неарогантен аромат, примесен с цигарен дим. 

Години след това ще свързвам Италия първо с този аромат от Комо, без Комо да е Италия. 

the moUrning after

послепис с коприна

Спокоен съм

защото малкото което имам

е правото ми на последна дума

Г. Господинов

Отварям скоба тук, за да поставя думата,

последната, на тръгване.

Например, морето е излекувало неща, които още не се бяха случили - като безмълвната ампутация на старото. Макар да е ясно, че празното място винаги ще личи.
Изведнъж тя започва да се сънува рaзцъфнала като тропически плод. С по-пищна плът, с течащи сокове и нито един мъж, който да ѝ се любува. Напротив - гледа се в огледало и се любува сама на себе си. Мъничко се и страхува.
Сега разбира много по-добре.

Сънувах твои снимки от самолет. Отлиташе и се сбогувахме. Остави ми облаци, па̀ра.

под кожата

бяхме хора, които се гледаха дълго
и се обичаха кратко.
сега сме хората, в които живеят онези хора.

предавам се на хубавото време

в един часа през август

жена на 32

разоръжена

обичам

сутрините вкъщи с аромат на кафе и пране
тихото бръмчене на хладилника
отварянето на книга с разделител - подарък от приятел

жълт

като щръкнал нарцис

самотен връх

малък прогрес:
винаги ще има хора, които са толкова изкусни в привличането на вниманието към себе си, че започваш да се чувстваш манипулиран. те ще ти кажат "ти нямаш истински проблеми", "твоят баща ти се обажда да те чуе/ обича те/ купил ти е кола/ апартамент/ еднорог... ", "имаш хубаво семейство, не си сирак", "имаш яка работа", "красива си", "страховете ти са дребни, какво би казал Марк Аврелий за страховете ти", "хората искат да приличат на теб, а не ти - на хората", и като ти го казват, ще чувстваш вина, че, отстрани погледнато, това е така.
но с времето ще започне да ти става ясно, че това е нужда нечий друг ужас да бъде легитимиран, нормално човешко поведение. ще спреш да се тюхкаш, защото няма как да оправиш грижите на хората, можеш единствено да ги изслушваш. понякога дори излушването няма да е достатъчно добро, ще е "само на това ли си способен?". и това ще премине. ще си търпелив и ще изчакваш. ще бъдеш насреща, ако ти позволят, но не до степен, в която да се влачиш подир някого.
мисля, че човек трябва да има личен живот в смисъла на "имам съкровено местенце, в което съм сам с болежките си и не бих искал да го споделям с никого". аз правя така с моите си неща. не зная доколко е смислено, тъй като се връщаме до становищата от първи параграф. но съм болезнено ревнива към личното си пространство и не мога да го обсъждам в директна комуникация. сигурно затова пиша.
та прогресът е, че разбирам как и защо съм заслужила рецидива на подобни отношения. разбирам го и го понасям, докато има по-важни неща, които да ме задържат, от играта на "заслужи вниманието ми".

От осанна до разпни го - 25 популярни жени за терапията.

Мнението ми по този въпрос все още се формира. Със сигурност установявам положителни промени в себе си, а съм в терапия от 1 година. По-блага съм със себе си, подреждам мисълта и изказа си по-хармонично, мозъкът и стомахът ми най-сетне се разбраха, направих разлика между влюбването и любовта, признах пред себе си и пред друг човек неща, които съм пазила в тайна цял живот, неща, от които боли и се срамувам, неща, които все още силно ме мъчат, станах по-толерантна към детето си.
Все още не зная дали човек е способен да се промени напълно и все още изпитвам съмнение към щастието. Вярвам, че някои хора могат да се справят сами с житейските си кризи, а други се чувстват изгубени или имат нужда от някой, който да намери правилния път към тях, и да ги изведе. Трети не могат да се справят сами, но са горди от това, че не търсят помощ.
В края на краищата - никой не може да ти направи това, което сам си направиш. Важи еднакво и за доброто, и лошото...

Какво облекчение, какво гигантско облекчение, че вече не съм част от някои неща. Нямало е никакъв смисъл да страдам толкова дълго време за професионални ангажименти, от които се срамувам и към които не чувствам никаква принадлежност. Вярвах, че проблемът е в мен - невъзможността да се справя със задълженията си по най-добрия начин. Съпротивата, негодуванието, бунтът и най-неприятното му проявление - мрънкането. Колко време и енергия съм изгубила по пътя на отрезвяване...

Георги Рупчев, върни се, за да напишеш стихотворението,
което от дни ме тревожи.
В него има лято. Остри капачки на коленете на момиче. Момче, което отсъства, но напомня за себе си като изгорено. Град, който ще се изпари, когато двамата си тръгнат.

В този следобеден час загледах клипове за помощ на хора със страх от летене в youtube.
Рядко съм срещала разбиране на този си страх. Нямах го в началото, разви се с годините. Колкото повече летя, толкова повече се страхувам. Може би Мартин е прав - имам прекалено много за губене.
Обичам живота прекалено много.
Предполагам, че извън страха от височини и херметически затворени пространства, проблемът на повечето хора като мен е загубата на контрол. Не знаеш кой те вози, колко е здрав самолетът, ще му падне ли нещо, ще му се повредят ли двигателите, ще ти запукат ли ушите, ще ти се пръсне ли сърцето, ще видиш ли детето си отново.
Кацането и близостта до земята са любимият ми момент, ако може да се говори за такъв изобщо. Ненавиждам престоя във въздуха, всеки път слизам със свит стомах, пребледняла, абсолютно загубила говор и картина.
Този май за пръв път получих пристъп на паника извън самолет. Но чувството беше сходно - прилоша ми, заля ме необясним страх, че мога да умра, разридах се безконтролно, все едно някой беше навил някаква пружина в мен. На следващия ден трябваше да летя за Рим. Никак няма да преувелича като кажа, че дори мисълта и близостта до летище ме изпотяват.
Едно от клипчетата завърши с това, че още при следващия полетен стрес ще съм забравила всички логични аргументи защо е глупаво да се страхуваш във въздуха. Ми, да.
Записвам всичко това тук, защото ми е интересно дали след време ще се върна и ще съм променена. Може би ще съм видяла някои от тези места.

Може би имам твърде голям интерес към стъпалата - своите и чуждите. Любопитно ми беше обяснението, че това е стремежът ми да бъда във връзка с основите си, с базовото, първичното. Започнах да танцувам боса и това е едно от най-хубавите неща - като оргазъм, който усещаш, че започва да боботи отдалече, все едно някой го спуска от корените на косата.
От едните корени към другите.
Мисля си колко е трудно да оставя простачката в мен да вилнее. Колко трудно се отказвам от служебното си лице. Нещата, които правя с боси стъпала, са нещата, в които имам тази свобода.
Последните 2 седмици живея много свободно. Нахлуват спомени, сменят се бързо като филмови секвенции, понякога разговарям с миналото си. Всичко е упойващо спокойно отвън, отвътре човек е едни стъпала и едни спомени.