във мене живеят две души…
Сафо
прибери си наследствата, мила -
влачим цяла вечност
ne znam kakvo da pravia (seen)
18.5.17
… не знам какво да правя:
във мене живеят две души…
Сафо
във мене живеят две души…
Сафо
17.5.17
тъкмо преди да изляза за обедната си разходка
минавам да ти кажа
че цели трийсет минути не се сетих за теб
като че ли говоренето на английски изключва
всички липси като в ситуация на живот или смърт
паметта ти почва да се рови за спасителна реакция
и в мен нахлува синтаксис вместо теб
езикът винаги знае как да продължим напред
минавам да ти кажа
че цели трийсет минути не се сетих за теб
като че ли говоренето на английски изключва
всички липси като в ситуация на живот или смърт
паметта ти почва да се рови за спасителна реакция
и в мен нахлува синтаксис вместо теб
езикът винаги знае как да продължим напред
16.5.17
Имам нужда да отпратя и захвърля някои неща/хора от средата си - от апартамента и социалния си амбианс, за да мога да продължа добре.
Иска ми се всички, които не харесват вируталните ми изяви и ме следват по непонятни за тях причини, да се оттеглят. Както и онези, които някога са ме харесвали, но вече - не; тези, които смятат, че вече нямаме какво да се кажем; хората, с които сме си станали банални, пределно ясни и скучновати - unfollow, unlike и аста ла виста. Ще е хубаво да се разделим с хубаво, може и да не го разбирам директно, но просто вярвам, че в живота на всеки от нас ще се освободи място за някоя по-смислена връзка или по-пълноценна комуникация. Хората се променят и разделят, опитвам се да го сдъвча този факт, и не сме задължени да се харесваме вовеки.
Написах всичко това, защото понякога ми се случва да скролвам инстаграма си абсолютно безцелно и да се чудя този човек защо е във фийда ми. Предполагам мнозина изпитват същото по отношение на моите постове. Всички къкрим на едно място...
В живия живот съм доста обрана. Както каза една нова моя приятелка - много си сдържана, Доротея. Но усещам интимния свят на хората много добре, при това без да ровичкам и без да обговарям наличната база данни. Ако това ми е от хубавите страни, то от лошите е, че често непитането ми се тълкува като незаинтересованост и удобство в личната ми зона. Рядко това е така.
Така че, да, ако съм ви писнала, задраскайте ме. Така ще ми спестите много вътрешна борба как да постъпя с онези, към които аз изпитвам минусови емоции. Не ми се ще да хабя енергия в полемика, просто давам път.
преглъщам истината с усилие, тя все още ме стъписва, защото нали уж добре се познавам, нали уж знам кое как защо, но всъщност има толкова неща, до които не можеш да стигнеш сам...
всичко е наред, можеш да спасиш остатъка. мотивирана си да се справиш.
знаеш къде ще ти е трудно и какво вероятно никога няма да успееш да промениш.
понякога много ми се иска да съм като онези доволни в себе си хора, които се ласкаят от собствения си глас и обичат просто да бъдат последна инстанция, независимо дали са прави. сигурно е чудесно да си във вечен разрез с другите и това да те забавлява, вместо да те замисля.
но друга работа имам за вършене. да се одобря, да се щадя, да си прощавам.
Дадох си сметка колко различно виждам детето си в изолацията на семейния балон. Колко нереална представа съм имала за него в продължение на много време.
Имало е моменти, в които съм се питала кога ще махне биберона, кога ще свали памперса, кога ще проговори, кога ще научи азбуката. Такива неща действително са ме тревожели, за някои дори съм се побърквала. Всичко се случваше от раз, тогава, когато той реши. Елиминираше всяко мое усилие да го вкарам в рамката на нормалното развитие, всеки мой въпрос защо не е като децата на другите. (Бел. ред. Не, излъгах. Не на нормалното развитие, а на свръхнормалното. Очаквала съм детето ми да е по-различно и по-надарено от другите. Била съм пълен гъз).
Сега дори подозирам, че няма да е фатално, ако се научи да чете на 7 вместо на 4. Мисля, че единственото нещо, за което ще го натискам като истински амбициозна майка, е да спортува. Понеже е мързелив, а това не е добрe нито за него, нито за хората, с които ще контактува.
Не успявам да му дам всичко, което мисля, че му е нужно. Детско обкръжение, приятелчета, достатъчно срещи с природата, не обича да му пея. Но опитвам малко по малко да приплъзвам идеите си и те се материализират в "Мамо, виж колко е хубав облакът/планината/цветето" или "Мамо, искам да закусваме заедно тримата". Това е бавен труд, в който не получавам благодарност, но се чувствам полезна. Май това стига.
Той няма да е гениален, вероятно ще ме изнервя доста с чутовния си инат и променливи настроения, но пък, хей. Аз наистина го харесвам и смятам, че е страхотен. Става все по-хубаво да сме заедно.
Имало е моменти, в които съм се питала кога ще махне биберона, кога ще свали памперса, кога ще проговори, кога ще научи азбуката. Такива неща действително са ме тревожели, за някои дори съм се побърквала. Всичко се случваше от раз, тогава, когато той реши. Елиминираше всяко мое усилие да го вкарам в рамката на нормалното развитие, всеки мой въпрос защо не е като децата на другите. (Бел. ред. Не, излъгах. Не на нормалното развитие, а на свръхнормалното. Очаквала съм детето ми да е по-различно и по-надарено от другите. Била съм пълен гъз).
Сега дори подозирам, че няма да е фатално, ако се научи да чете на 7 вместо на 4. Мисля, че единственото нещо, за което ще го натискам като истински амбициозна майка, е да спортува. Понеже е мързелив, а това не е добрe нито за него, нито за хората, с които ще контактува.
Не успявам да му дам всичко, което мисля, че му е нужно. Детско обкръжение, приятелчета, достатъчно срещи с природата, не обича да му пея. Но опитвам малко по малко да приплъзвам идеите си и те се материализират в "Мамо, виж колко е хубав облакът/планината/цветето" или "Мамо, искам да закусваме заедно тримата". Това е бавен труд, в който не получавам благодарност, но се чувствам полезна. Май това стига.
Той няма да е гениален, вероятно ще ме изнервя доста с чутовния си инат и променливи настроения, но пък, хей. Аз наистина го харесвам и смятам, че е страхотен. Става все по-хубаво да сме заедно.
Преминавам теста с четворка. Поставям лакмус в соса на емоциите и виждам, че това, което ме уязвяваше преди, е различно от това сега. Може би все пак съм започнала да си пожелавам как ще ми понесе определена случка и не се оставям на примамливото дъно. Или може би е просто временен кураж, необходим да ме спаси от потъване.
Много незряло се отдавам на чувствата си (първо го написах в минало време, но после реших, че ще излъжа себе си, ако кажа, че това е в миналото). Колебая се в двата полюса твърде често, за да мога да претендирам за някаква стабилност. Не се гордея с това, но се опитвам, боже, как се опитвам (!) да се контролирам. Dancing my way through transformation.
Най-хубавото нещо, което ми се е случвало напоследък е, че започнах да мисля за чувствата на другите доста повече от преди. Лека полека излизам от егоцентризма на личните си проблеми.
Сякаш ставам по-добър родител също...
Леко отпускам хватката си. Не без драма, но се налага. Мисля, че съществата, които обичаме (и ни обичат), трябва да бъдат автономни, а за мен лично е изключително трудно да не посявам зависимост. С това казвам "Пускам те. Грижи се за себе си. Бъди ок, наслаждавай се". Сигурно това са думите, които сама искам да си кажа, но и с другите си е достатъчно изпитание.
Признаването на нещата и говоренето им - никога не знаеш колко много можеш да се изненадаш от себе си.
dream synopsis
сънувах ни как пукаме един в друг
летливи като напалм
усещах силна болка в корените на косата
а хълбоците ми стържеха непозната повърхност
събуждам се правя кафе пия бавно
на големи глътки които парят гърлото ми
виждам как денят плисва пред мен
и хладката му струя няма нищо общо със съня
летливи като напалм
усещах силна болка в корените на косата
а хълбоците ми стържеха непозната повърхност
събуждам се правя кафе пия бавно
на големи глътки които парят гърлото ми
виждам как денят плисва пред мен
и хладката му струя няма нищо общо със съня
6.5.17
Мила Бени,
Тази седмица казах на едно момиче, че много харесвам как пише и на още едно - че трябва, щом иска.
На себе си такива благи думи не казвам. Странно е как в писането, което смятам за най-значимата си способност, съм сама срещу собствената си критика. Ужасна, непосилна враждебност.
ОЩЕ не съм започнала да чета текстовете си на глас, на себе си. Веднъж записах гласа си, докато четях стихотворение на един мъж. За мен това беше като да правя любов.
Пиша под диктовката на бясна емоционалност и спонтанност и под напора на сутрините, които държат сърцето и ума ми еднакво нащрек. Не владея бавното. Докато вървя към работа, задрасквам в ума си думички, разстилам синоними, понякога ги произнасям тихо на себе си. После заставам пред листа и избирам най-краткия начин, най-прекия път до себе си. Много искам да мога да се науча да се отпускам, да безделнича и да потъвам задълго в мислите си, без това да ми създава тревога, че нищо не върша. В текстовете си аз съм същата жена перпетуум мобиле.
С какво имам проблем - с удоволствието от себе си, с липсата на търпение, с интернализирания съдник, който ме шиба здраво с пръчицата си, докато не смаля всяка окопитила се дарба?
Всъщност, това не е въпрос (към теб).
Мисля за Гоген, за Рим и за Как наказва Бог.
Целувам те и дано сатурновата ти дупка не е нищо, което 2 филии с лютеница да не могат да оправят.
Твоя Д.
III
3.5.17
подаде я и каза
обецата ти
сякаш многоточието се налагаше
сякаш имаш нещо за довършване
сякаш ме молиш за нещо сладко
преди лягане
untied
купуваш си чифт обувки за гледане, както аз ги наричам, и изведнъж - бам! - ставаш жената, която може всичко.
не може само кец, нищо че всичко край теб е само в момчета и ти мимикрираш средата от някакъв прастар импулс да си като другите.
но си обичам и кецовете де.
и като цяло защо да не притежавам цикламени токове, след като притежавам глезените, които им подхождат.
с това искам да кажа, че не можеш да изкараш жената от жената, дори Жената да си е била сънотворно.
тя иска обувки.
не може само кец, нищо че всичко край теб е само в момчета и ти мимикрираш средата от някакъв прастар импулс да си като другите.
но си обичам и кецовете де.
и като цяло защо да не притежавам цикламени токове, след като притежавам глезените, които им подхождат.
с това искам да кажа, че не можеш да изкараш жената от жената, дори Жената да си е била сънотворно.
тя иска обувки.
странният траур
Накрая си купих Дискурса и на български.
При действителния траур "'изпитанието на реалността" ми показва, че обичаният обект е престанал да съществува. В любовния траур обектът не е нито умрял, нито отдалечен. Аз съм този, който решава, че образът му трябва да умре ( и да мога да стигна дотам, че да скрия от него тази смърт). Значи през цялото време, докато трае странният траур, ще трябва да изтърпя две противоположни нещастия: да страдам от това, че другият е тук (продължавайки въпреки себе си да ме наранява), и да скърбя за това, че е умрял (най-малкото такъв, какъвто съм го обичал).
И все пак в думата mourning като омоним стои надеждата. Предпочитам английската версия.
След като 3 дни целенасочено се изтощавах, ревах и се наливах с кафета, мисля да поспра с всичко това и да опитам да се науча да не правя нищо. Да заобичам безделието например. Революционно. Да искам бавно?! Кого заблуждавам.
Нещата не се случват както искаме, а както трябва. Вярвам, че има неща, които не зависят от нас. Вече започвам да вярвам, че има неща, които не зависят от МЕН, но толкова съм свикнала да се ръчкам с остена, че не съумявам да се отпусна.
Тук ми се ще да кажа колко зле се чувствах на предишната си работа. Колко нефункционална, неполезна и неподходяща бях. Колко дълго предавах интуицията си и как с времето кризите на негодувание и безпомощност ставаха все по-редовни и по-продължителни.
Сега още не мога да се окопитя в спокойните води на настоящата си работа. Търся нещо, което да не е наред.Свиканала съм да свързвам възнаграждението с някакво страдание и много хора ми казват, че съм доста глупавка да мисля така.
Не че всичко това има общо с траура на Барт от първия параграф... Но всъщност има. Понякога скърбим дълго за пасажи от живота си, защото все нещо сме оставили там - то си е тук, уж е при нас и ни се иска да не беше умряло.
При действителния траур "'изпитанието на реалността" ми показва, че обичаният обект е престанал да съществува. В любовния траур обектът не е нито умрял, нито отдалечен. Аз съм този, който решава, че образът му трябва да умре ( и да мога да стигна дотам, че да скрия от него тази смърт). Значи през цялото време, докато трае странният траур, ще трябва да изтърпя две противоположни нещастия: да страдам от това, че другият е тук (продължавайки въпреки себе си да ме наранява), и да скърбя за това, че е умрял (най-малкото такъв, какъвто съм го обичал).
И все пак в думата mourning като омоним стои надеждата. Предпочитам английската версия.
След като 3 дни целенасочено се изтощавах, ревах и се наливах с кафета, мисля да поспра с всичко това и да опитам да се науча да не правя нищо. Да заобичам безделието например. Революционно. Да искам бавно?! Кого заблуждавам.
Нещата не се случват както искаме, а както трябва. Вярвам, че има неща, които не зависят от нас. Вече започвам да вярвам, че има неща, които не зависят от МЕН, но толкова съм свикнала да се ръчкам с остена, че не съумявам да се отпусна.
Тук ми се ще да кажа колко зле се чувствах на предишната си работа. Колко нефункционална, неполезна и неподходяща бях. Колко дълго предавах интуицията си и как с времето кризите на негодувание и безпомощност ставаха все по-редовни и по-продължителни.
Сега още не мога да се окопитя в спокойните води на настоящата си работа. Търся нещо, което да не е наред.Свиканала съм да свързвам възнаграждението с някакво страдание и много хора ми казват, че съм доста глупавка да мисля така.
Не че всичко това има общо с траура на Барт от първия параграф... Но всъщност има. Понякога скърбим дълго за пасажи от живота си, защото все нещо сме оставили там - то си е тук, уж е при нас и ни се иска да не беше умряло.
но мил мой единствен
30.4.17
отново съм на 15 и отново съм затворена в неудобството на важните въпроси. не зная защо се случва на мен. на моменти се изпълвам с автоненавист, в други по нищо не личи, че нещо ме смущава.
търся се в безстрастното. нехудожествена литература и документално кино. като че ли чуждият хладен ум ще ми бъде патерица. странно е, но ми носи научно-фантастичен покой. покой, точно това е думата.
преживявам огромни сблъсъци с това, което виждам като свое спасение, и това, което се случва в действителност. двойнствеността ти, Доротея. ти си винаги една жена, която се харесва, и една която се мъмри. съперница на себе си, която спешно трябва да удавиш.
докато гледах филма за Бош на дублираното си (ха, отново двойнственост!) място, търкулнах една сълза от завист. към Бош, към хората, които могат това. драматизирам доста, естествено, но да - мисля, че точно на 15 гледах глупав танцов филм, на който плаках, защото много исках да мога да танцувам. мисля, че никой никога не ме е питал какво ми се прави. диването в мен винаги е било отглеждано в здрава дисциплина и никакво забавление. никакво. на почти 32 констатирам, че е можело да рисувам и танцувам - две неща, за които безспорно имам усет, но съм оставила да бъдат приспани.
затова и телешкото ми благоговение пред другото.
прочетох едно старо интервю на Бьорк за vulnicura и раздялата с партньори ѝ, която е отключила "тийнейджърски", по нейните думи, текстове и ужасно скучна, по нейните думи, музика. личното е такова - тъпо, плоско, повтарящо се като на всички останали хора, смотано, лигаво, едноизмерно, самотно, ужасяващо тежко и непоносимо.
Don't remove my pain, it's my chance to heal.
понякога не ми се напъва да мисля по-добрата дума. това е речникът, с който разполагам. тъп, плосък, повтарящ се като на всички останали хора, смотан, лигав, едноизмерен, самотен, ужасяващо тежък и непоносим.
търся се в безстрастното. нехудожествена литература и документално кино. като че ли чуждият хладен ум ще ми бъде патерица. странно е, но ми носи научно-фантастичен покой. покой, точно това е думата.
преживявам огромни сблъсъци с това, което виждам като свое спасение, и това, което се случва в действителност. двойнствеността ти, Доротея. ти си винаги една жена, която се харесва, и една която се мъмри. съперница на себе си, която спешно трябва да удавиш.
докато гледах филма за Бош на дублираното си (ха, отново двойнственост!) място, търкулнах една сълза от завист. към Бош, към хората, които могат това. драматизирам доста, естествено, но да - мисля, че точно на 15 гледах глупав танцов филм, на който плаках, защото много исках да мога да танцувам. мисля, че никой никога не ме е питал какво ми се прави. диването в мен винаги е било отглеждано в здрава дисциплина и никакво забавление. никакво. на почти 32 констатирам, че е можело да рисувам и танцувам - две неща, за които безспорно имам усет, но съм оставила да бъдат приспани.
затова и телешкото ми благоговение пред другото.
прочетох едно старо интервю на Бьорк за vulnicura и раздялата с партньори ѝ, която е отключила "тийнейджърски", по нейните думи, текстове и ужасно скучна, по нейните думи, музика. личното е такова - тъпо, плоско, повтарящо се като на всички останали хора, смотано, лигаво, едноизмерно, самотно, ужасяващо тежко и непоносимо.
Don't remove my pain, it's my chance to heal.
понякога не ми се напъва да мисля по-добрата дума. това е речникът, с който разполагам. тъп, плосък, повтарящ се като на всички останали хора, смотан, лигав, едноизмерен, самотен, ужасяващо тежък и непоносим.
28.4.17
Снощи говорихме с В. за нещата, които искам с цяло сърце, но е малко вероятно (или никак) да осъществя. Поради това, че пухкавите ми наивни години и онзи ми акъл са отлетели безвъзвратно, а сега е трудно да вместя копнежите си в семейния начин на живот. Майка ми твърди, че след 40 съм щяла отново да се почувствам малко по-свободна.
Ако след това се почувстваш добре, иди сама някъде - каза той, така лесно намиращ очевидни решения, за които аз обичайно изпитвам тежка вина. Защото повечето жени искат да пътуват с децата и мъжете си, а аз искам да обикалям градове самичка.
Готов е да задоволи всяко мое желание или странна неосъществена детска мечта, която сега се отделя на повърхността и чака своето. Сигурно чака да ме види отново с вечната усмивка, с непитащите очи, с гладкия нрав. Може би така изкупва вината си, че не проявява интерес към нещата, които пиша, или ако проявява, не разбира защо. А може би отказва да разбере, че съм пораснала и обитавам парадокса да съм много добре устроена в ума и тялото си, но и да не мога да изпитам истинска радост от това.
Ако след това се почувстваш добре, иди сама някъде - каза той, така лесно намиращ очевидни решения, за които аз обичайно изпитвам тежка вина. Защото повечето жени искат да пътуват с децата и мъжете си, а аз искам да обикалям градове самичка.
Готов е да задоволи всяко мое желание или странна неосъществена детска мечта, която сега се отделя на повърхността и чака своето. Сигурно чака да ме види отново с вечната усмивка, с непитащите очи, с гладкия нрав. Може би така изкупва вината си, че не проявява интерес към нещата, които пиша, или ако проявява, не разбира защо. А може би отказва да разбере, че съм пораснала и обитавам парадокса да съм много добре устроена в ума и тялото си, но и да не мога да изпитам истинска радост от това.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
Design by SkyandStars.co | BACK TO TOP