откога низините се сменят с проходи
градовете с гробища и
хората с накацали високо соколи
мъглата бе толкова гъста
ръкостисканията толкова редки
хранопроводът подлютен
и нищо бавно не съм свършила
поглеждайки надалеч съм забравила да виждам
съм неспособна да виждам
но видях в едно крайпътно село
от тухли отворен широко клозет
никой никога там не е бил
защото в селото няма хора
но има соколи като часовои
с всевиждащо трето око
всяка поема която поемам
свидетелства че не мога друго чета
че друго не ми е нужно
че да потънеш в плиткото е приятно пличкане
до поредния град до поредното гробище

хруска пътят към теб
познава ме, знае как криволича
настигам с препятствия
всичката ти топография
твоята шир и пшеничните ти окончания
настигам те

прекрасни са зениците ти в мрака
две краища на два свята
или начала

ръцете ти
тези дракони
които бранят принцесата от проклятия
бавни вкочанени зимни дни
и най-вече от принцесата

дали
дали ще направя всичко за теб
ще ти стягам ли около врата
ще успея ли да те пусна когато поискаш
незнанието смазва

5 месеца

Слушам редкия, но драгоценен смях на детето си, докато баща му си играе с него. Само баща му може да го извика. Аз и то сме толкова слети, че ме смята за част от тялото си. Не съм му смешна. Мога да му чета Майстора и Маргарита, статии от Time или етикетите на храната, но максималното, което събуждам в него е замислена усмивка с един до три пръста в устата. И тъй като бях предупредена, че имам син, защото имам какво да уча за мъжете, първият ми урок е, че момчетата в живота ми не могат да ме обичат, защото аз настоявам. Тяхната обич се спуска кратко и еуфорично като коледно намаление. През останалото време трябва да се правя на палячо.
Времето минава бързо. Помня като вчера горещниците и денонощното кърмене. Струва ми се, че бях една гигантска пора, от която шуртяха флуиди. Сега съм се свила в обичайното си агрегатно състояние с бонус аксесоар количка. Още трудно се наричам майка. Трудно измествам фокуса от себе си. Опознавам гънките на София с бебе пред себе си. Влизам само в места, в които мога да вляза. Все по-рядко виждам хората, които искам да видя. Отчасти защото отказвам да шофирам и да бъда по-гъвкава с придвижването си, отчасти защото малко хора искат да видят мен, а не детето ми. В края на деня устата ми е толкова пресъхнала от безспирното бръщолевене, че се боря с копнежа да мълча дълго и тъпо и желанието да разменя няколко смислени думи с възрастния до мен.
И след онзи момент, когато с мъничък стон се отделя от скута ми и заспива в съвършенството на своята табула раза, забравям.

любовта убива времето
ние сме пътеки един към друг
ръце в мига преди да се сплетат
ще се срещнем в плюс безкрайността
какво тук значи някаква безкрайност

душата ти е тяло
което седи в чакалнята на изпращачите
болезнено чувство за липса преди
дори да си напуснал
нужна ни била раздялата за да се обичаме

днес видях мъж да лочи вода от угаснал фонтан
вода от локва
това ме нарани но нищо не направих
има много неща които ме нараняват и
за които нищо не правя
не протестирам и не окупирам но изпитвам вина
събирам чували с неизпратени предмети за бежанци
съчувствам на родителите си които гледат своите болни родители
утешавам приятели с думи не с дела
ограждам комфорта си с невидима нишка
и ме е срам от това

-еса

Среща ме прозрението, че не мога да пиша, ако не е в блога. Ако липсва идеята, че ще бъде моментално нащракано, експонирано, сдъвкано, смляно. Стимулът на инстантното четене, фаст-фуудът на виртуалната аудитория. Представям си очите ви. Наелектризирани ябълки. Дайте ми лист и молив и ще се чудя какво да ги правя.

Скоро написах нещо извън блога. Продължава да ме тресе непоносима несигурност дали изобщо съм го написала, дали аз съм му дала гласа си. Страх ме е, че мога да попадна в хватката на имитацията, а в същото време го искам. Страх ме е, че ако изляза извън блога, ще стана глуха и няма. Комплекси.

Има много неща, в които съм сигурна. Мъжът. Той толкова време не сложи въпрос над моята точка. Лека-полека заприличвам на него. Наличието му в живота ми, общата ни топография сочи, че аз няма да изтръгна от вените си нищо достойно за написване. Никой не се интересува от чуждото щастие.

09:09

Ровя трескаво в книгите си с поезия, за да се хвана за нещо, което аз бих написала. Не защото съм поет, защото не съм, а защото имам желание. Кафето ми не може да изстине в чашата. Първите ми глътки на терасата, мъглата пада в каймака с почти ясен звук от целувка. Сутрин октомври е топъл и лепкав. Поезията липсва като изваден зъб, спешно я търся. Търся Кортасар и търся Превер. Търся синтаксис като разлистено цвете. Търся муза (да бъда?). Но сега детето ми спи, облегнало бухналата си лява буза на бялото чаршафче. Няма да мога да довърша нито една книга, нито да създам. Ще го уча да говори. Езикът! Думата!

новият списък

мъже със светли очи
челюсти
сребърни нишки в брадата
син давидоф, който липсва
плосък корем
пътека надолу
чаша вода на стайна температура
русо без отмиване
ниски обувки
кутии със запечатано минало
залъгалка
препарат за почистване на дървесина
маникюр за 15 лева
книга на трийс'та страница
балкони с аромат на чушки
приятели с бледи зеници
картини за поставяне в рамка
избираме

приказка за хубавото

От 2 месеца и половина живея нов живот. Излязла от всякакви комфорти, които съм познавала преди това. Синът ми се роди (или по-точно беше изваден от мен) за около 45 минути. Неделята, в която гледах Самотният рейнджър и преядох с кайсии и череши беше поредният ден от т.нар. преносване, в който се надявах Нещо да се случи. Отидох в болницата с пукнат мехур и нула контракции. Така и не усетих какво е да те боли, защото раждаш - родовата ми дейност беше като на мъжа ми, общо взето никаква. Не ми трябваше много, за да ме убедят, че един trial of labour отново би завършил с операция, само дето инжекцията окситоцин щяла да доведе до много по-силна болка и до насилствено, травмиращо раждане. Съвестта ми започна да снишава гласа си, а егото ми да ме бута все по-настоятелно към секциото. Няма да бъда майката, която ще наричат героиня, понеже е изтърпяла многочасови мъки и накрая е прегърнала детето си разкъсана, но горда от себе си. Няма да разбера какво е онзи транс, в който изпадаш от болката. Няма да викам и да моля за упойка. Нищо от това няма да позная. Бях погалена от съдбата (?) и родих три часа след като ми изтекоха водите по целия паркет вкъщи. Помня безумната треска на операционната маса и тъмната косица, която ми подадоха да целуна. Плаках много, много. От щастие, да. Бързо след това се унесох и не помня кога за пръв път ми донесоха Самуил, но трябва да е било веднага след като са го изкъпали. Валери беше до мен и го попитах дали е хубав. Много, каза той. Заспах.
Детето ми е едро и има много коса. Непознати надничат в количката и възлкикват "О, каква косичка" или "О, какви очи". "Бебето е на 4-5 месеца, нали?". Наистина е голям, често се шегуваме с размерите му. Развива се бързо, любопитства много и обича да му пея. Чета му за мумините и започва да гука с разтворени от вълнение ноздрички. Банята е любимата му част от деня, след нея спи сладко и непробудно. Синът ни е много повече, отколкото сме очаквали. След прекрасната бременност и бързо възстановяване си мисля с какво съм заслужила и толкова прекрасно бебе. Валери бързо парира всичките ми опити да се накажа, задето не родих нормално и казва "Заслужила си го!" След появата му любовта ми към мъжа до мен е неизмеримо по-силна. Наблюдавам го как се променя всеки ден, разнежен от връзката със сина си. Живея мечтите си и, парадоксално, нямам за какво още да мечтая.
Вече не мога да ходя на театър и кино, не мога да седя с часове в ресторант, да пия вино, да пуша, да разполагам с времето си за сън. Купувам си дрехи, които лесно мога да разкопчавам и ходя по паркове. Гладя! Приемам да бъда слуга. Обичам. Комфортът ще почака.

небето е свило юмруци в облачни възли
ще гледам нагоре и ще се бием

злободневни

моментите
когато седим по турски на дивана
с голи тела и лъжици в ръката
бъркаме в кофата със сладоледа
захаросани
бадеми хрускат между зъбите и ни е сладко
тенис на екрана, коментираме
банално женени и постоянно влюбени

моментите
когато пушиш на терасата
седя до тебе само за компания
двойката от паралелния на нашия балкон
която прави същото
стои притихнала във мрака, припламва огънче
обичаме се тихичко след като приспим децата си

люлчина

искам да запомня как спиш
как
жужиш като пчела
мъркаш като котка
сумтиш с носа си
мляскаш
дъвчеш си ръцете
кихаш и пищиш
или въздъхваш с детското си отегчение
пръхтиш от недоволство
или тихичко похъркваш като възрастен
похапнал тайно нещо забранено
отпуснал мигли в сладка дрямка

Първичен инстинкт

Горнището на банския ми е оголено от едната страна, но не защото си падам по екстравагантния тен, а защото гърдата ми обслужва нуждите на малко същество. Огледално на тази интерпретация на Мадона с Младенеца е корицата на стар брой на playboy с Гала, заголила гърда в интерпретация на Шарън Стоун в Първичен инстинкт. Не съм се докоснала до морска вода. Разхождам се по бански на вилата, а бебето ме призовава на 2 часа със сериозен поглед, втренчен в лицето ми и протяжни вопли, идващи на равни интервали от красивата му устица. (Докато пиша това, мъжът ми прави осморки с количката с цел приспиване, а аз използвам времето, в което не кърмя, за щриховане на момента, който някои безуспешно и с преголямо чувство за хумор ще нарекат ваканция).
С бебето се родих и аз. Сигурно съм по-уплашена от него. С изненада откривам какво е да си в плен, в истински плен, на нещо, а това да не ти тежи чак толкова много. Вече съм между мъжа и детето. Момичето в семейството. Желана, слава богу, от двамата. Никога не съм разчитала толкова на инстинкта си. Тази, която лежеше в болничното легло преди 6 седмици, не е тази, която изтупа праха от целия си набор детски песнички за нула време. Той е едър и има много коса. Очите му са сиво-сини и му се появява малка трапчинка на лявата буза, когато се усмихва. Хърка, когато спи и имаме чувството, че сме си родили мече. Любимото му време е часът за баня и смяната на памперс в 5 сутринта, когато се предполага, че трябва да си играем и да се закачаме. Другият Той, доскорошният титуляр, опипва тялото ми с нетърпение, което ме връща в първите ни години. Бях много малка и много сладка тогава. Сега си запазвам часовете за маникюр според тези за хранене. Завиждам на хората, които ходят на плаж, на барове, на фитнес, пътуват. После поглеждам тях двамата и си казвам, че аз самата съм за завиждане. Любовта оправдава всичко. Дори обилните ми закуски и половината чаша кафе, която прибавям тайно към вече изпитата първа. Инстинктът ми подсказва, че по-хубаво няма.

вдигнал купол

и отворил прозорците

прострял ръцете си

за мен и за скока ми

готова съм

сол

всяка година от началото на живота ми
на този ден в края на юли
потапям тялото си в солта на морето
сега солта изтича от мен
и пак се потапям
в тялото си
носител
пълнител
пот и сълзи
биологично чисто
самоочистващо се
горещо и лъскаво
готово изтръпнало
болезнено като изгорено
щастливо като подводно плуване
тялото ми е новородено

Светиш много по-силно сега. Първи в сърцето ми, любов без крайна цел и посока, но винаги напред и нагоре, винаги променяща се, прилепнала плътно като прегръдка на някой терминал. До нас стои нашето Ние и така те обичам много повече, отколкото беше  възможно преди да го имаше.

рецепта

страх
умът пречи на тялото
пречи на праисторическата супа
пречи на рефлекса пречи
на отговора който
идва като чаша спирт
за дезинфекция на истината и
неутрализация на сетивата
страх
по който тече напрежение
вкус на невъзможно геройство
на доказването на противното
също толкова оградено в кордон
колкото някога кръста ми
страх за преглъщане
препоръчана доза кортизол и адреналин
за изгонване

толкова отдавна те чакам

момичето ще роди две -

едно дете и една майка

В началото 

кокошката и яйцето седят

една срещу друго

едно срещу друга

мълчат и не знаят 

кое първо

коя първа

да каже думата

(или думата още я няма)

и никой

не казва

Мамо

Г.Господинов

ще ти счупя яйце
ще ти счупя яйце
както ти счупи моето

започва бавно. камбанен звън от манастира и почти дъновистки пия чаша топла вода, в която е цопнала гледката от планината.
отворени прозорци отсреща. още е рано, твърде рано е тази неделя. будни са само бременните жени и тези, които сега се прибират.
сутринта е красива. мъжът по черни слипове още спи, закуската му засега е въпрос в главата на неговата Рахнева Гергана.
майката на бебето, което се роди през зимата, сигурно се бори с тежестта на съня. бебето мърмори нещо в своето креватче. тя вече пуши (видях я вчера на терасата). с жест на умора и още непобедена младост и сила. връзва косата си в опашка - всички майки връзват косата си. режат си ноктите.
тишината се изнизва.

слънце луна

Отворила съм очи в очакване на суперлуната. Суперлятото тази година почва в най-дългия ден от годината (което пък значи, че зимата идва???). Винаги ужасно ме натъжава мисълта за деня след слънцестоенето. И какво направихме дотук? Какво се случи, та денят ще се скъсява, ще ни оставя все по-малко време да светим.
Лятото почна с лунния ми силует, стържещ тиквички в кухнята. С обичайните за тази къща миризми на копър и домати. В бурното време навън, време, правено от хората на жълтите павета. Синът ми ще се роди в нежна революция. Стъпвам тежко в бялата си рокля, рисунка с пастел, наближила някаква невероятна промяна, един от своите пикове.

ТИ беше това

прохладната среда на леглото ни

беззвучният въздух стелещ се в стаята

лекото дихание

ресните светлина от щората

бавният отвор на тази бленда окото ми

което проверява къде си се скрил 

потънал блажено в утробата на нашата къща

или с будните си трескави пети

опипващ топлия пулс на деня

ти беше това

плъзнал по гърба ми жилав бръшлян

с миризмата на тежка и незабравима целувка

след която лепнат като мед очите ми

стои затворен там щрихът на мъжа

който сутрин напуска първи хладната среда на леглото ни

включва копчетата на машините

завърта колелото

завърта се

за да имам още аз от точно тези сутрини

Понякога само съседите чуват,
това, което ние всъщност искаме да извикаме.

деволюция

амазонката забрави своето оръжие
и вместо с копие пробива с думи
омекна
и коремът ѝ издиша всичката си твърдост
постла си на земята, легна
помоли да ѝ бъде изгасено
зави се до ушите
(героинята става суперчовек, не обратното)

в една книга на Мураками
пишеше за онзи час от нощта,
в който тишината гълта всичко
и е черно
и е тихо
будя се във този час и се питам
кой удави щурците
и приспа птиците
булевардът е замлъкнал като космос

краката ми дори не знаят
че идвам към теб
Португалия

олющена от слънцето стена