Две седмици сън без сънища. Липсват ми, оглеждам се. Когато тялото се движи и умът работи безспирно, амигдалата и хипокампусът предат мълчаливо.

Започнах да рисувам, както започвам всяко непознато нещо - затварям очи и се хвърлям. Мисленето - после. Опитвам се да съм дете, което играе, но не ми се получава. Помолих за правила, защото така знам - винаги с диригент, редактор, учител. Единственото хубаво на рисуването до момента е, че там мога да изключа, както в йога. Изчезват хората, изчезват чуждите гласове, изчезва собственият ми глас - оставам само аз със аз. 

Умората е, както винаги, ярост. Наспивам се, но празно, учебникарски. В утрото няма надежда и мляко. В светлината няма зелено, а

крачка

ще умреш

крачка

ще умреш

крачка

ще умреш

…

Така добре разделям живота си на видимо и невидимо, че никой не разбира. Така добре съм ги скрила, че дори аз, мило дневниче, не ги намирам.

Боя се, че може би пак се разцепвам и мои части живеят парчетата. 

Хвърлям поглед надолу (от моя страх от високото). Или нищо не виждам, или аз съм паднала. Изобщо не съм усетила.