Не се променя с времето. Всичко е същото, но аз не съм аз.
Сънувах се в Токио. Чаках влак в чакалня, а пред мен кулата се отчупи и върхът ѝ падна. Никой не обърна внимание, дори аз не бях ужасена.
Беше меко, дъждовно. Същото време отпреди три месеца. Сиво-бежово. Несъществуващо. Леко…
Опитвам се да задържа внимание върху мисълта си. Винаги/// някой/// влиза
прекъсва
разсича/// фокуса ми.
От цялата битка се изтощавам. Не знам защо така тежи и защо не ми казва нищо. Може би съм тъпа и не разбирам.
