Честит ден на театъра!
Последно бях на театър за възрастни преди година. От месеци насам дори мисълта да стъпя в салон ме напряга. Не искам да стоя седнала на още едно място. Не искам да изпитвам вторичния срам от това, че други хора не си изключват телефоните, кашлят и си говорят в най-катарзисните моменти, излизат, влизат, смеят се не където трябва и пак кашлят, и пак не си изключват телефоните. Мисля, че спрях да ходя на театър заради публиката.
Затова пък тръгнах на йога в група, която би трябвало да ме смущава също толкова. Понякога наистина ме смущава, но в залата успявам да се вслушвам в себе си и вторичен срам няма. Първичен — също.
Записах се и на курс пак с други хора. Непознати, с които си пишем домашните. Най-интересно ми е да наблюдавам кое умът ми смята за приемливо и кое не. И как е "според зависи".
Мисля, че все пак има по-голяма причина да съм се отдръпнала от театъра. Дали заради интимността на лъжата? Дали ме притеснява колко близо са актьорите и как има неща, които не желая да виждам? Ако беше играта проблемът, щях да съм спряла и киното, но не съм. Сякаш основната съпротива идва от страха от грешка, резил, от възможността нещо да се обърка. От това, че стават грешки и няма шанс за поправка.