Как беше онзи с К, онзи с балонените зайчета…
Някак нескопосано подритнах очевидното
под масата. Като културни хора си приказвахме.
Краката ми замръзваха, а една роза поникна
твърде рано (или твърде късно) някъде, но не
при мен, не в моя лоб, не в тоя студ, не как,
Хърст? Но не е с К. Ах, как му беше…
Не Кафка, нито пък Камю, не Кийтс.
Зайчето изяде розата. Очевидното с крачета
изпълзя.
Културата и кунстът, Кусама, кич и край.
