Тази година бяхме здрави, много повече от друга година. Видяхме места, от които сърцето ми щеше да се пръсне. Отново започнах терапия, която ми действа окриляващо. Станах още по-близка с приятелките си. Давах най-доброто от себе си в работен план. И все пак, и все пак...
Нещата, за които съм благодарна, бързо се смаляват на фона на войните, особено тази в Газа. Всичко се разгръща сякаш зад това, някак отвъд. Не помня някога нещо толкова да ме е разтърсвало, при това нещо, в което нямам пряко участие. Дори ковид пандемията имаше по-скоро благотворен ефект върху мен, но това... Това е необяснимо и ужасяващо. Знаеш, че винаги е било така, но сега можеш да си го стриймваш. Знаеш, че във всяка война умират деца, но сега го наблюдаваш и нищо не можеш да промениш. Знаеш, че трябва да направиш нещо, но не можеш дори ред да напишеш.
Знаеш също, че това не е рана, в която просто нещо се случва и ти някак продължаваш. Тези хора никога няма да продължат. Ясно ти е какво става, когато цели поколения са познали само омраза и жестокост.
В безсмислието на войната аз се опитвам да изпитвам радост от това, че мога да отглеждам децата си и да бъда заедно с хората, които обичам. Но сякаш се опитвам и да я туширам. Какво си се размрънкала, че не можеш да си намериш работа, нали не взривяват детето ти пред очите ти. Тръгнала да се вайка за смисъла, проблем от първостепенна важност. Понякога ме е срам колко наивно обичам живота, но тази година може би за пръв път загубих надежда. По много категоричен начин. И пак
Лесно е да те занимават глупости, когато не те е страх за живота ти.
Тежко ми е, това е истината. Поне в блога си мога да си го кажа, за да го видя и аз самата. Годината си беше каквато си беше. Загубих работа, надежда, доверие, сдобих се с нови инсайти за мен и хората край мен. Ами не е лесно.
