Понякога те изоставя.

Връща се с цвете.

 Хем те води, хем те възпитава.

Джейн в Банкович

Oh my God, what is it? 

Is it mushrooms - попита тя.

That's hearts, he said,

вземи си, толкова са крехки.

Нос

Постсекс постистина.

Куче

С грапав език ме облиза,

куче бездомно, отдавна забравено.

Отдавна не те бях виждала,

но веднага те познах

по пяната по устата,

по глада в погледа.

Подсъзнанието може всичко

 …three points but two lines meet…

Граундинг

Не беше мислено, но стана така - усилих музиката много и танцувах as if no one was watching, и пях с цяло гърло (и корем). Ами много заземяващо беше. И после гневът стана точица, а разстоянието между мен и него - поле, в което тичам без нищо по себе си.

Седмицата на регресиите. Бях майка и дете. Много старо бебе. Егото ми удряше по стените ми, завръщах се към стара музика, стари стихове, опитвах се да сглобя нещо от нищото. 

Какво се правеше, че спи под привидното спокойствие. 

Струва ми се, че съм умряла. 

Не сте нищо особено. Не миришете на бог. Имате висок диоптър и пропускате да видите животното, 

което всеки ден се храни от плътта ми.

Обикновени хора, закусващи кафе и гледащи растения, да не би от тях самите нещо да покълне.

Аз искам да съм ви приятелка. Но не знам как нежно

да се доближа.

Мама казва:

Тортата беше изкуствена,

само те снимахме там.

Аз казвам: знам.

Но аз съм толкова истинска.

имам място в себе си, където

Благодаря за възможността да изпитвам все още спокойствие. В тишината да събирам мисълта си и да мога да изплувам пак.

Да впивам зъби в нещо смислено. Да съскам също. Да имам мнение и то все по-ясно да се чува.

Под 20%

на въпроса колко от времето си отделям за писане.

Не отделям, аз съм време. Другаде е проблемът. В много други неща - в полярната себеоценка, в липсата на милост, в тиранията срещу мен. Не липса на време, а липса на смелост да греша.

В крайна сметка е вярно, че си на толкова, на колкото е раната ти. 

Поглеждаме света веднъж, в детството. Останалото е спомен. (Л. Глик)