nothing

Преди три месеца бях в Порто. ПортУ… Чувство на неизбежно пропадане след толкова много възторг.

Промених се много за това време. Видях, че е възможна промяна в промяната. Гледам се днес и недоумявам, все още не съм събрала сили да поема напред.

Измислих заглавие на книгата, която лежи като омразен ръкопис. Недокоснат, недодялан, необикнат. Преди поне сънувах, че пиша, а сега дори нямам достъп до сънния си свят (или той до мен). Не съм нещастна и не се оплаквам, просто е странно за пръв път от цял живот да не пиша. Извинения като “нямам вдъхновение, стара съм, вече не ми се комуникира с никого за стиховете ми” са само привидни. Всъщност нямам смелост. 

О, и не ми се бяга като преди.

Не ми се

heartbeats

думите на другите

Когато нямаш деца, имаш пространство в себе си, където да насочваш собствените си сили и енергия. Когато имаш, всичко това отива към друг човек, не към теб. Затова е и по-трудно да пишеш.

***

-Какви всъщност си представям да са читателите ми?

-Това е въпрос, над който трябва и двете да работим.

***

Когато отидеш на нова работа, приятелите ти ще дойдат ли с теб? Ще ти бъде ли тъжно за тях?

***

Обичам те.

***

-За какво мислиш? Обикновено си так-так-так, сега си някъде другаде.

***

-(2 а.m.) Липсваш ниииии

***

Духът на дядо ми е като море на Илинден. Има за какво да ми е сърдит, за какво така да ми говори.

---------

Мисля за толкова много неща, но най-често за своята обикновеност, от която няма как да се крия повече, от своята злободневност. Последната година и половина тялото ми се свлече. Чувството е на умерена заинтересованост, на свикване. На 36 уж всичко стои добре залепено за скелета, гладко привидно, но когато преместиш леко центъра на тежестта, нещо някъде изтъняло увисва, светва. Онази нелепа пухкавост на плътта е изчезнала и виждаш в себе си дом на нов човек. Човек, по-наясно, човек, загубил желание за нетуъркинг (Н.), за палци и сърца, за виртуално живеене. Това тяло върху този човек тежи абстрактно, общува аскетично, но обича и копнее по-ярко и непоколебимо.

Освен това е здраво. И живо.

----------

Интересува ме какво иска бездната, какво да ѝ дам, за да я нахраня. 

Поезия • Вл. Трендафилов

Poetry

There’s a vast, vast vastness

Somewhere deep inside,

Bringing directions together.

For all I know, this vast, vast vastness

Splits into cells —

A kaleidoscope of comforts,

A flash of a room to inhabit,

A flash of a hollow,

A flash of a squeaking waggon

Going uphill empty,

Loaded on the way down.

I don’t know what the three have in common

But we go against the draught, making

Our invisible counterweight

Visible.

*благодаря за уютите, Т.!

Албена Тодорова, “Единайсетте сестри на юли”

 

 the realisation of loneliness

С.,

преди можех да пиша, а от месеци съм в ступор. Сега, в периферията на една огромна тъга, не успявам да изкарам нито една дума. 

Може би съм пълна с лъжи и се спасявам с проекции. Липсва ми да имам абсолютно доверие в някого, в себе си. Съжалявам за толкова свои постъпки.

И след теб нещо се прекърши. Ти ме отведе обратно до моята бездна, нежно, безмилостно, каза ми “не и така”, и сега никак не мога. 

Компасът ми е счупен. Като че ли съм ядосана на себе си, че не съм точно това, за което се мислех. 

Марин Бодаков

 

 mundanity?

…e когато си измия зъбите, да целуна невинните им бузки

Още малко ще имате нужда от мама. И когато съвсем се откъснете, и когато отплувате, аз ще знам урока на водата.