Мило мое дете,
вече 8 години от онази нощ, в която за пръв път чух плача ти. Ето ни днес, все ти шът-кам, все се опитвам да "намаля" звука ти, но ти не си шепот и никога не си бил. Гласът ти избива навсякъде с бавното си, не-детско бумтене.
Гледам те и не вярвам колко си голям. Аз ли се смалявам? Отстъпвам, отстъпвам назад пред теб, защото ти ми показваш, че корените на някои растения тръгват нагоре, не могат да стоят забити в земята. Един скъп човек ми каза “Човешките взаимоотношения никога не са симетрични”. В родителството това най-ярко личи, мисля си.
И колкото повече растеш, толкова повече отпускам задушаващата си хватка. Не че някога си допускал да бъдеш нечий, по-скоро аз съм искала нещата да бъдат по моите представи. Ти ме учиш да не притежавам.
Да уважавам самодостатъчността и ума ти, да притулвам страховете си, да се конфронтирам с комплексите си.
Извинявай, че толкова дълго смятах, че си мое продължение, отражение. Отне ми ужасно много време да свикна с мисълта, че аз съм просто първи дом и че само прегръдките ни носят дъха на онова време на утробна съвместност. Трудно успявам да виждам теб като теб, без филтъра на огорчението ми от самата мен, но толкова се старая! Надявам се, че в мен ще можеш да намираш подкрепа и утеха винаги когато се нуждаеш. Ще опитам да не досаждам.
Хубаво и страшно е как бързо (се) променяш (във) времето.
Обичам те. Бъди здрав! Бъди какъвто искаш да бъдеш! Благодаря ти за спокойствието, което ми вдъхваш, имам огромна вяра в твоите избори и крачки. Честит рожден ден, момчето ми!
