Тази седмица експериментирах със самовнушенията. Все още не знам кое е истинско - дали привързаността към това да ти е зле или убеждението, че не ти е зле, щом си здрав и любимите ти хора за край теб. Другото странно нещо е, че отново зависи от мен кое колко ме държи и как интерпретирам събитията. Не регистрирам промяна или прогрес, само казвам.

Когато затворих няколко таба, се появи време за гледане в една точка и четене. Вероятно по друг начин не мога да го орагинизирам. Мисията “Слушай тялото си” е горе-долу до кривата круша, но ми е спокойно. Т.е. знам какво е понесло и съм му благодарна, че така вярно ме носи. Толкова мога сега, може и да не мога много повече никога. 

Отново зачетох Емили Дикинсън на български и ми трябваха няколко стихотворения да осъзная, че нещо адски ми липсва - пунктуацията. Можех да го сканирам още с първия поглед, но не го направих, бях изумена. Бях изумена и когато започнах да забравям колко от работния си бюджет съм изразходила, но да речем, че това така или иначе не ми е силата. С две думи - свиквам да съм разочарована от себе си, но да ми минава бързо. 

Самуил ми каза “Мамо, познай какво си мисля.” След което беззвучно артикулира нещо неразбираемо с уста. Не знам, казах му. “Много ме дразниш” отвърна той. Толкова се радвам, че това дете ни е избрало. 

Разочарованието от себе си допуска да можеш да разочароваш другите, което аз виждам като огромна свобода.