12.4.21

Непрестанно мисля за борове, може би откакто и Самуил започна да се вглежда с особен интерес в тях, да ги брои, когато сме на път.
В ума ми е тъмнозелено. 
Напоследък опитвам да опозная и нетърпението си. Когато не бързам, всичко става една все още непосилна светлина, като преекспонирана снимка. Чудя се възможно ли е да направя опит истински да се забавя, за да може и лещата ми да свикне със скоростта на затвора... 
Истината е, че се усещам, когато е твърде късно. Когато съм смляла порива или инстинкта си и съм припаднала от изнемога. Все едно се деля безкрайно, безпощадно, по средата.