Точно преди да го обвиня, че ме слуша наполовина, че става, за да нагледа картофите в печката, вместо да стои и да ме утешава, той задава правилните въпроси:

-Какво искаш всъщност?
-Има ли как да станеш по-добра? Курсове? Уроци?
-Кое ти е по-важното - удоволствието или аплодисмените?

Винаги съм обвинявала и него, и другите, че не се справям сама с пораженията и неприятностите. Не съм успявала да си дам утеха сама. Днес не вдигнах кръвно, не ми стана зле, не се разревах, не се ядосах. Почувствах се обезкуражена, малко засрамена и неадекватна. Третото е лайтмотивът на “зрялата” ми възраст. Сега ги познах и не ме изненадаха. Бяха странни минути,  застинали, pianissimi. Сега го нарекох разочарование.

Мисля, че част от подкрепата е до теб да стои човек, който вярва, че ще се справиш сам, и който не те вини, ако за малко пак се превърнеш в  безпомощно бебе.