Докато отвътре ме чопли защо съм по-скоро затворен човек и дръпнатата ми фаза е много по-дълга от "посягащата", осъзнавам, че аз всъщност не искам да съм друга.
После изведнъж идва чувството, че съм древна. Ненужна. Старост?
Както и да е, мъчително е да се опитвам да се харесам на всички всякак и винаги. Let go, let go.

I believe in your existence
Dear Santa of To Each His Due.

Мръсното на черното е бяло.

Яна Букова

Твърде много неща ме натъжават напоследък и в привикването към смъртта (защото изначално тъгата е тъга на екзистенца и тленността) се уча да живея по-чисто.
Това, което се случва с близките и обичните ми, е моят урок по благодарност. Имало е огромни периоди в живота ми, в които съм позирала в златистия декор на фантазното. Не знам дали гнилочът, който виждам сега, е плод на порастването, узряването или опита... The dirt beneath the dirt, мръсното на черното, снегът, приятно замаскирал калта. Та, трудно свиквам с мисълта, че всичко отминава и със жестокостта на способността ни да продължаваме напред след най-големите трагедии.
Всъщност, опитвам се да разбера есенцията на това, което искам да кажа, пишейки всяка мисъл.
Накратко казвам:
- мъчно ми е, че хората край мен преживяват ужасни, кошмарни събития, които ги разтърсват изоснови, а аз стоя в периферията и не мога да им бъда панацея. Трябва да се отуча да завиждам за катарзиса след страданието. Тъпанарско отключване на древен комплекс.
- съжалявам, че е имало моменти, в които съм приемала за даденост брака, дома, семейството си.
- мразя снега.
- опитвам се да разбера очите си.
- нещо, което ще ме разплаква до края на дните ми: the still face experiment.
- Б. Шоу: Рано или късно всичко ни се случва.

Смее се в съня си.

Пробожда ме същото нещо отпреди година, когато броях дните от цикъла си като обсебена. Защо не се получава, защо не се получава! После чух рева на лъвовете в зоопарка и бях разтърсена до мозъка на костите си. Сигналът беше звуков, обратното броене започна. Казват, че лъвският рев и бебешкият плач са най-дразнещите звуци в природата. Възразявам.
Очите му постоянно сменят цвета си. Езеро. Коприва.
Има нещо, на което не съм знаела, че съм способна.

твърд център

табу

зарежда се окото и просветва
жълто във стомахчето на мрака.
чете в страниците на забраната,
рогат мъж ѝ пази вратата.

не

Правила съм това и преди. Изброяване на нещата, които ме влудяват. Оказва се, че имам доста повторения. Всичко това - в процеса на себеанализа, защото макар да не правя нищо от тези неща, отношението ми към тях е по-скоро крайно, по което всъщност имам работа.

дълги нокти
силиконови презрамки
думата парички
телефон на масата
косми в полезрението
капки или следи от чаша
стоенето отляво
думата комшия и думата кооперация
лапането на кичур коса/ потриването на брадата
малки чанти
найлонови торбички, торбенца и торбища
събирането и трупането
говоренето отблизо
поливането с парфюм
маникюрът на жената на пазара, който докосва ръката ми, докато ми връща ресто!
small talk
злонамереният сарказъм
мачизмът
непознат да ми говори на ти/ мила/ момиче

Lorem ipsum

it was so absurd it hurt

Г-ца Б. по латински език казваше, че
словоредът е случаен и смисълът се разгадава
само по падежите. В синтаксиса като на война,
си казвах, и се влюбвах в най-трудното изречение.

Пад, падеж, падение.

Спрягах тривиални думи за упражнение.
Имах петица, което значи, че е можело и по-добре,
но за мъртъв език — толкова. Т о л к о в а
помнене как, а не какво съм научила.

денят иска да влезе

Бялата пяна на утрото

остава на устните ни.

Да спрем тук, да останем

завинаги тези двама, които

инсценират смъртта си. 

да не правиш нищо за таланта си също е вид свобода.

няма нужда от моите картофи, Силвия.

днес бих искала да бъда Херман де Конинк

Виждала бе морето с осакатените му
раци, изхвърлени като при Дюнкерк. Дълги дни,
в които не помръдва, в бран от бронзовите
завоеватели. В началото нямаше ни звук, мълчанието
на водите бумтеше като тонколона. Едно усилено мълчание.
Зениците ѝ тежко всмукваха това олово, ушите ѝ
издърпваха въжетата на удавените обертонове.
Виждала бе и оцелели раци. В кофичка на мъничко дете.

кръг

Стоенето в смущаващите чувства - лодка,
в която неумело се полюшвам.
Детронирам пластмасовото щастие,
неистистинската оазисна хубост на дните.

Междувременно разчиствам.
Има толкова език във чистенето.

И в любовта към децата.
Виждаш себе си отново и отново порастваш.
Никнат ти зъби и всичко.
Проговаряш може би също.

Искам да видя тази цялост, да я бъда.
Мисля (мисля си само), че чувам гласа си.

зимно време

помня мръсните залези на идващата зима. комините ѝ,
които инжектират прах в слънцето.
защо са ни толкова красиви залезите питах аз,
а ти казваше защото е мръсно.

понякога се чудя защо помня точно това.
неща като студ, лед и подхлъзване.
внимателното стъпване, от което сякаш ти зависи
животът.

в пет и половина вече беше мръсно.
тъмно исках да кажа.
сега питам много по-лесни неща като
да ти оставя ли да свети нощната?