Чакам предишните си животи да скочат обратно в мен. Да поискат да им сипя, да хапнем заедно. Сега във тази сингуларност виждам само стените, в които отскача моето его. Раздавам се и леко се лаская от чувството за мъченичество. Бебето ми топличко заспива в скута ми, сълзите ми капят в устата ми, сълзи от радост, че от мен е излязло нещо истински истинско. Че то неподправено ме тика към жената, която съм. Че няма фалш в желанията му. Че е нормално да е неблагодарно и че май за пръв път научавам какво е да не искаш нищо в замяна.