Снощи говорихме с В. за нещата, които искам с цяло сърце, но е малко вероятно (или никак) да осъществя. Поради това, че пухкавите ми наивни години и онзи ми акъл са отлетели безвъзвратно, а сега е трудно да вместя копнежите си в семейния начин на живот. Майка ми твърди, че след 40 съм щяла отново да се почувствам малко по-свободна.
Ако след това се почувстваш добре, иди сама някъде - каза той, така лесно намиращ очевидни решения, за които аз обичайно изпитвам тежка вина. Защото повечето жени искат да пътуват с децата и мъжете си, а аз искам да обикалям градове самичка.
Готов е да задоволи всяко мое желание или странна неосъществена детска мечта, която сега се отделя на повърхността и чака своето. Сигурно чака да ме види отново с вечната усмивка, с непитащите очи, с гладкия нрав. Може би така изкупва вината си, че не проявява интерес към нещата, които пиша, или ако проявява, не разбира защо. А може би отказва да разбере, че съм пораснала и обитавам парадокса да съм много добре устроена в ума и тялото си, но и да не мога да изпитам истинска радост от това.