19.4.22

Je-ne-sais-quoi-то на Венеция. Частите се събират за пореден път, стари спомени от предишните ми посещения изплуват (изплуват е най-точната дума). Малко ми прилошава от непрестанното клатене, но може би е от мисълта, че този град изчезва.

Припомням си сцени и от Casino Royal, не знам защо точно от този филм.

И миризмите, разбира се. Влага, тайна, окей, Све, може би малко смърт. Много женски град. От градовете най-силно ме тегли водата, вътрешният им живот. Пробожда ме познатото чувство на безсилие, когато си пред нещо така нормално, но недостъпно. Нищо не съм видяла от света, но всяко негово ъгълче ме засища. 

Цветовете вибрират в дъжда, още по-ярки в отсъствието на обичайната мъгла.