Тисът размахва черни пръсти:
нахлуват студени облаци.
Така глухонемите сочат пътя
на слепите, но все тъй напразно.
Харесвам черни послания.
Какъв безизразен облак!
Като око - целия бял!
Окото на слепия пианист
от моята маса на кораба.
Пипнешком търсеше храната си,
пръстите му надушваха всичко.
Не можех да откъсна очи.
Той чуваше Бетовен:
черен тис, бял облак,
ужас и мъки.
Капани от пръсти, хаос от клавиши.
Наивно и празно
се усмихват слепците.
Аз жадувам големите звуци -
тисовия плет на Голямата фуга.
Глухотата е друго.
Татко - неясен проход.
Виждам гласа ти,
черен и гъст като в детството ми.
Плет от команди -
готски, варварски,
чисто арийски.
Кара мъртъвците да стенат.
Пледирам невинна.
Значи тисът е моят Христос.
И двамата - еднакво измъчени.
Виждам те през Първата световна,
зад месарския щанд,
как сечеш вурстове!
Те обагрят съня ми -
червени, нашарени, прерязани шии.
И после - мълчание!
Някакво ново, тежко мълчание.
Бях на седем, нищо не знаех.
Светът се случваше.
Ти имаше един крак и пруска мисъл.
Сега и облаците
простират своите бели чаршафи.
Все така ли мълчиш?
Препъва се и моята памет.
Помня синьо око,
куфарче с мандарини.
Ето това бе човек!
Като черно дърво смъртта се отвори зловещо.
Междувременно аз оцелявам,
подреждам деня си отрано.
Ето ги моите пръсти, моето бебе.
Облаците са сватбена рокля,
също толкова бледи.
