Преди три месеца бях в Порто. ПортУ… Чувство на неизбежно пропадане след толкова много възторг.

Промених се много за това време. Видях, че е възможна промяна в промяната. Гледам се днес и недоумявам, все още не съм събрала сили да поема напред.

Измислих заглавие на книгата, която лежи като омразен ръкопис. Недокоснат, недодялан, необикнат. Преди поне сънувах, че пиша, а сега дори нямам достъп до сънния си свят (или той до мен). Не съм нещастна и не се оплаквам, просто е странно за пръв път от цял живот да не пиша. Извинения като “нямам вдъхновение, стара съм, вече не ми се комуникира с никого за стиховете ми” са само привидни. Всъщност нямам смелост. 

О, и не ми се бяга като преди.

Не ми се