Посивяване. Никнат люспи вместо кожа.

Ние с теб висим на люспата на божествения план. Но в бог не вярвам. Няма от какво да ни е страх, ако от люспата пропаднем, това е просто контракция, за която нямам мъдро познание.

(Тук в първа скоба слагам прегръдката на Сатурн и Юпитер.)

(А във втора - зимното слънцестоене.)

Какво ме спасява? Нищо реално не ме е спасило, защото все още съм човек, когото го е страх и който не знае дали някога отново ще стане не-сив. Който е загубил центростремителната сила на собствената си драма и сега е в общочовешката. Човек, който не знае как да обясни на детето си, че човечеството изчезва, че живеем в смъртта му. Нещата, които обичам, са само клапани за временно отпускане. Като че ли дремя, сякаш не съм прозряла онзи висш смисъл, онази кристална яснота за посока, която човек добива след удар. Не ми се стискат зъби, не ми се прави на силна, не ми се събужда.