Понякога, като антидот
на страха от смъртта,
ям звезди.
В тези нощи, лежейки по гръб,
от поглъщащия мрак ги изсмуквам,
дорде побера всички, всички в мен,
парливи и остри.
Друг път пък се разбърквам
във вселена все още млада,
като кръв топла все още:
няма Космос, само простор,
на невъзникнали още звезди светлината
се стеле като сияйна мъгла
и всички ние, всичко
вече е там,
но неоградено от форма.
И понякога стига
на земята да легна
до прародовите ни кости:
да тръгна по пътя застлан
с нашите изхвърлени черепи -
всеки един като дар, все едно какавида,
и да си кажа: отлетяло е с ярки крила
онова, що е напуснало тези обвивки.
