1.11.19

Записах се на курс по писане, за да разбера, че изобщо не става въпрос за писането.
Яд ме е, защото знам, че там ще срещна една пасивно агресивна жена с проблемен копнеж по безусловното внимание. Затова, разбира се кур(с)ът е анонимен, за да може да останеш сам с мръсната си тайна.
-завистта
-повърхностността
-омразата
-сравнението
-некомпетентността
-инфантилността
-сексуалността
-автоагресията
Помня мириса на момчетата ми като новородени. Острите малки нокътчета, впити в гърдите ми. Ревях, но се стремях точно към това усещане за полезност и смисленост. Една здрава жена не мисли, че полезността ѝ се изчерпва с това, че кърми децата си. Бях толкова привързана към тази зависимост, какво съм си мислела?!
Тази седмица за пръв път в живота си си казах “Ами ако ме няма”? Ами ако, наистина. За пръв път осъзнато се попитах дали пък... Разбира се, страховете ми винаги са по-силни от мен, но се замислих как дори смъртта познавам през воала на детските си фантазии.
В бунтовете си съм локална, все още не мога да изляза извън собствена си история. Подчинена съм на много дребни неща, които превръщам в огромни драми, излишно. Направих нещо тъпо на работното си място, предизвиках внимание по тъп начин, накрая съжалих и почувствах срам. Изобщо работата е моят начин да бъда наритвана всекидневно по кокалчетата, да бъда в нокаут и да бъда в екстаз, да бъда?
Махнах временно страницата си във фейсбук. Сега съм сама в блога си, сама е това, което искам да съм. Сега.