1.10.19

05:49
Бебешки плач и никакво небе.
Въздишка на автобус, кафе,
пет стихотворения.
Мозъкът ми е объркан и натегнат,
28 минути упражнения за корем и ръце.
Избягвам разтягането, защото то ще ми напомни къде боли.
В скоби премислям изсъхналото си либидо и неплатения данък.
Все повече рутинните медицински прегледи се превръщат в успокоения на неврозите. Обичам някой с авторитет да ми казва, че съм си супер, в противен случай не вярвам.
Та отивам на работа за пръв път от година и нещо. Сава е поверен в добри ръце, мога да се фокусирам върху каквото трябва. Какво знам и какво не знам? Старото е напълно ново, всички говорят на смесица между английски език и професионален жаргон, фразите са като тайнствен код, като пилешкия, който говорехме преди време. Напът съм да се паникьосам, както пред баира, който трябваше да качвам с колата на вилата. Мислиш за угасване, угасяш. Понякога провалите ни са нашите собствени умения да се самосаботираме, за да си кажем “Ето, видя ли, пак я угаси!”
Проблемът с моята работа е, че постоянно мисля как няма да съм достатъчно [.........]. Друг проблем нямам.

Няма коментари: