25.8.19

Лятото протяга горещи, сухи пръсти. Изпитвам умора и досада. За пръв път толкова малко гледам морето, срам ме е и първа обръщам гръб.
Естествено, ще изпитам дълбока скръб само след седмица.
Какво се случи дотук? Всичко започна с една торта-дракон, мина през болницата в Добрич, където реалността се разгръщаше като в шведски филм, през мен зад волана на едно древно пежо, което обяздих със страх и константно стомашно неразположение, през няколко чудесни книги, отрезвяващ джогинг, освежаваща липса на грим и сутиен, и завършва (лятото) с безконечния мистериозен вирус на Сава. Аз лично се чувствам непригодена за това си дете, защото Сава изстисква всичките ми сокове и ме прави една роботизирана, нищо невиждаща жена. Не че със Самуил е много лесно, просто разбирам неговото “трудно” по-добре. Като цяло това лято бях нон-стоп с децата си и това не ми влияе добре. Не умея да нося сигурност и авторитет толкова дълго време, това седира доброкачествената ми емоционалност.
Започнах отново да сънувам, лирическият ми субект мина от Ти в Той, пия по три кафета, а с утайката си правя пилинг на тялото. Междувременно бях и Баща ми, за което се самобичувах. 2:28 през нощта е, отново пиша в просъница и вероятно този текст утре ще ме изненада.

Няма коментари: