Maudi(te)

2.7.19

Пясъчни очи,
не виждам никого. Следобедът тече в кръвта ми,
бавен, венозен антибиотик. Странно се отварят язвите,
където е горяло. Разбирам драматизма на това да имаш зрение,
а себе си едва да виждаш. Умея го добре и му пиша стихотворения.
Любов ли бе да я опишеш? Долу, в ниското задраскано предверие на
истинските думи стои животът ми, несъвършено кръгъл. Нямам връзка
и очи си нямам. Само с пръсти пощя козинката на същинското. Набитото
животно в ръцете нежни на сляпата си майка.

Няма коментари: