17.1.19

Буквите ти ме затискаха като ръка под водата.
Демиург, скърцаш упорито в паметта ми. Там съм бясно млада.
Приветливо наивна, сладка в епилираната си заблуда.

Ти поникваш като пулс след байпас. Лицето ти е счупено под ъгъл.
Ще усучеш истината си около врата ми и ще стискаш, стискаш...
Кучето на Павлов стои в краката ми и мърка. Или беше котка?
Или мъдър сфинкс
Или джоконда

Виждаш ли, почти съм се научила да слагам точка. Сега дори
се чувствам всемогъща в памучния комфорт на дните си. Сравнен
с притискащия ти контур, сега и тук живея рая.