27.10.17

Странно е как помня не безумния ни вакуум, а моментите, когато стояхме сгушени като зародиши. Един в друг, с ритмичните трептения на миглите ни, луничките, които преброявах по носа ти, музиката, гъгнеща космически. Телата ни в разпад или пък толкова напрегнати, че се стремят към вцепенение. Вкуса ти помня от тогава. Материите ти, текстурите, които епидермисът зазижда вътреклетъчно. Така в главата ми секунди траят цяла вечност.