малък прогрес:
винаги ще има хора, които са толкова изкусни в привличането на вниманието към себе си, че започваш да се чувстваш манипулиран. те ще ти кажат "ти нямаш истински проблеми", "твоят баща ти се обажда да те чуе/ обича те/ купил ти е кола/ апартамент/ еднорог... ", "имаш хубаво семейство, не си сирак", "имаш яка работа", "красива си", "страховете ти са дребни, какво би казал Марк Аврелий за страховете ти", "хората искат да приличат на теб, а не ти - на хората", и като ти го казват, ще чувстваш вина, че, отстрани погледнато, това е така.
но с времето ще започне да ти става ясно, че това е нужда нечий друг ужас да бъде легитимиран, нормално човешко поведение. ще спреш да се тюхкаш, защото няма как да оправиш грижите на хората, можеш единствено да ги изслушваш. понякога дори излушването няма да е достатъчно добро, ще е "само на това ли си способен?". и това ще премине. ще си търпелив и ще изчакваш. ще бъдеш насреща, ако ти позволят, но не до степен, в която да се влачиш подир някого.
мисля, че човек трябва да има личен живот в смисъла на "имам съкровено местенце, в което съм сам с болежките си и не бих искал да го споделям с никого". аз правя така с моите си неща. не зная доколко е смислено, тъй като се връщаме до становищата от първи параграф. но съм болезнено ревнива към личното си пространство и не мога да го обсъждам в директна комуникация. сигурно затова пиша.
та прогресът е, че разбирам как и защо съм заслужила рецидива на подобни отношения. разбирам го и го понасям, докато има по-важни неща, които да ме задържат, от играта на "заслужи вниманието ми".