Дадох си сметка колко различно виждам детето си в изолацията на семейния балон. Колко нереална представа съм имала за него в продължение на много време.
Имало е моменти, в които съм се питала кога ще махне биберона, кога ще свали памперса, кога ще проговори, кога ще научи азбуката. Такива неща действително са ме тревожели, за някои дори съм се побърквала. Всичко се случваше от раз, тогава, когато той реши. Елиминираше всяко мое усилие да го вкарам в рамката на нормалното развитие, всеки мой въпрос защо не е като децата на другите. (Бел. ред. Не, излъгах. Не на нормалното развитие, а на свръхнормалното. Очаквала съм детето ми да е по-различно и по-надарено от другите. Била съм пълен гъз).
Сега дори подозирам, че няма да е фатално, ако се научи да чете на 7 вместо на 4. Мисля, че единственото нещо, за което ще го натискам като истински амбициозна майка, е да спортува. Понеже е мързелив, а това не е добрe нито за него, нито за хората, с които ще контактува.
Не успявам да му дам всичко, което мисля, че му е нужно. Детско обкръжение, приятелчета, достатъчно срещи с природата, не обича да му пея. Но опитвам малко по малко да приплъзвам идеите си  и те се материализират в "Мамо, виж колко е хубав облакът/планината/цветето" или "Мамо, искам да закусваме заедно тримата". Това е бавен труд, в който не получавам благодарност, но се чувствам полезна. Май това стига.
Той няма да е гениален, вероятно ще ме изнервя доста с чутовния си инат и променливи настроения, но пък, хей. Аз наистина го харесвам и смятам, че е страхотен. Става все по-хубаво да сме заедно.