21:13

Това ли ще се повтаря оттук нататък? Тази броеница, която подрънква механично и се впива в мозъка ми. Рутината. Ординерното. Нормалността. 

Иска ми се след време като погледна назад, да мога да кажа уау
Този текст отдавна е готов в глава ми, но нямам смелостта да кажа всичко. Прекалено много данъци чуждо мнение съм платила, за да мога да бъда свободна. Преди известно време спрях да мечтая и си го обясних с това, че имам семейство. После спрях да имам амбиции за кариерата си и се погнусих от всичко. Страшно признание номер едно - не знам какво искам да правя с живота си за пръв път в живота си.
Страшно признание номер две - чувствам се жива само когато прекалявам.
Забелязвам странни промени в себе си. Отрицанието, апатията, неспособността да задържа удоволствието, съдебната експертиза, на която подлагам обичните си. Какво се случи? Това ли е да остаряваш?
Напират, напират сълзите и ме хваща клаустрофобия в тази мъничка житейска криза. Страшно признание номер три - напоследък съм много тъжна. Всичко, което виждам в огледалото, е моят хастар, вътрешно прокъсана обвивка. Де да можех да съм жената, която показвам на света. Или поне половината от нея. 
Днес закачих на стената до бюрото си един плакат. На Милостта на малките огледала


You Might Also Like

0 коментара