13:42

Сънищата ми са живи и с ярки символи напоследък. Може би никога не съм излизала от дуалността, на която ежедневно се подлагам, просто има периоди, в които тя е по-мълчалива.

Мисля за родителите си и за хората, които изгубихме. В толкова кратко време, с толкова много бавно страдание. Но когато си надалече, скръбта се преформатира. Тя е по-безплътна, по-неосезаема, по-културна, отколкото онази, първичната. Всеки сам избира къде да бъде, каза ми Бени.

Мисля и за хората от немския самолет, които имаха 8 минути живот с мисълта за наближаващата гибел. 8 минути! Цялата тази вечност, в която да мислиш! Да спираш да дишаш, сърцето ти да се пръска от налягането и от страха, да не видиш повече родителите си, децата си.

Мисля за детето си. Толкова мъничко ни остава да бъдем денонощно заедно, така съединени. Трябва да се върна на работа, за да спася разсъдъка си, но интуитивно усещам, че това сега е най, най-щастливото време. Увереността, че имам всичко, което съм искала, почти без усилия. Не мога да имам повече претенции към живота си. Синът ми ще порасне, междувременно става все по-самостоятелен и, странно, но все по-наясно с мен. Той започва да познава майка си. Най-трудното в майчинството е да го изживяваш така че то само да те допълва и доразвива, а не да те огражда в изолиран балон. Била съм на косъм от това да се оставя да бъда задушена от ежедневните грижи, било ми е приятно, автоматизирала съм ги. Но няма нищо по-опасно от комфорта в главата, изритвала съм се от там, пак съм се връщала в неудобна посока, само и само да остана будна.



You Might Also Like

0 коментара