лирика и проза

13:38

Ако не беше дошъл да ме събуди тази сутрин, сигурно нямаше изобщо да пиша. От месеци не сме се будили един до друг - най-често, защото той не спи добре и става доста рано. Осъзнавам колко много сме се сближили, макар физически да сме се разсинхронизирали. Мъжът, когото толкова обичам, който ми цеди лимон за закуска и гледа детето, за да мога да бъда малко сама (така го ценя, В., да знаеш!), той не знае как с времето трупам благодарност към него. Нито намеква, нито я иска, нито я очаква. Аз просто ценя свободата, с която мога да му кажа всичко - свободата да изглеждам на моменти мрънкало, на моменти - тъпа лигла, друг път - сноб и цербер. Мога винаги да се оттегля и да се затворя в себе си, да кажа "Оправяй се", да гледам кисело или да се смея с глас като истеричка на британските ток-шоу програми, към които имам слабост. И как понася тези мои лица? Как мъдро заключва "Ти си такава, не ми пречи" и ме оставя да бъда каквато си искам? С годините заедно разбирам, че всеки заслужава човека до себе си, защото това е най-важният избор. Все още харесвам лицето му и внезапните и безмилостни уроци, които ми дава. Без да иска, така между другото.
Искам да му кажа, че нито един от двама ни няма да се промени, колкото и да ни изглежда да се променяме. Но обещавам, че няма да спра да се стремя към това, защото сме най-щастливи, когато се движим към нещо. Заедно.


You Might Also Like

0 коментара