Рожденият ти ден наближава и си спомням Ротердам. Геометричната му фасада, студът, колелетата. Ко-ле-ле-та, усмихвам се на думата. Ти си с брада на два дни и шал, който в момента нося аз. Залезът на Ротердам ти отива. Отиват ти височини. Как успява времето да те запази дете, което само леко посребрява. Помня как припряно си подаваме цигара и се хилим дивашки на налудна картина до прозореца, гледащ към Маас. Гласът ти стига до мен през мъглата на тревата и мъглата на угасения в 9 ч. град. В мислите ми ти си вечно там, на 31, в този студен, хукнал към морето Ротердам.
Помня те във всеки град, в който сме били. Ти и твоят ореол от всичкощебъденаред. Ръцете ти, които ме обвиват, но не ръцете на водач, а ръцете на спътник. Знам къде, кога и в колко часа съм ти се нацупила за нещо. После мълчанието ни за неопределено време, вкус на прозявки, силно като антибиотик еспресо, шумен спасителен секс, фотоапарат, вода, която неизменно наоколо се плиска.
След промените на телата ни и закърняването на характерите, малко преди рождения ти ден, слагам топлийка там, където съм аз на твоята карта. Вечно търсещата доказателства луда. Момичето, което се люшка между черен хумор преди лягане, циничен хумор на интелектуален сноб и никакъв хумор изобщо. Тази, която ти посвещава редове, и ни веднъж не успя да напише нещо възвишено. Опряла нос в тривиалното, ето ме. В края на ноември, на шестия етаж, жената на твоя живот те чака.
