Русофилия

21.2.12

Текстът излезе в януарския брой на сп. Жената днес. Темата: История с/на блондинка.
Когато Ани ми предложи да им напиша моята блондинска история, тъкмо бях
приключила с освежаването на русото след два блажени часа във фризьорския
салон. Веднъж месечно природата ми напомня, че съм се родила с миши цвят на
косата, който не съм харесвала дори в най-оптимистичните си периоди. Не че бих
могла да заблудя някого, че нося естествените черти на арийка, но оставих веждите
си в натуралния им скучноват тон, за да помня винаги какви са корените ми.

Както казва много близка до мен жена, ние сме блонетки – брюнетки, които искат да
бъдат блондинки. И има две безспорни истини около състоянието блонетка: първо,
забелязват те и те запомнят повече и второ - връщане назад няма.

Тъй като съм носила върху главата си всички цветове и нюанси от флаконите с боя,
твърдя, че русото е светоусещане, затова пристрастяването е лесно, а раздялата с
него – мъчна и неохотна. Историята с моето златисто е твърде прозаична. Мъжът до
мен харесва тъмни и екзотични жени. Толкова ги харесва, че съм прекарвала часове
пред монитора, за да диря следите на неговата слабост. Чупката в драматичните
дъги на веждите им, вълните, на които падат косите им, ямичката в кръста, до която
стигат, смазващата сила в погледите им. Никога не успях да се харесам такава,
каквато ме беше избрал той – деликатна и по-скоро светла, бледа и по-скоро
мека. Тъмните жени ме омайваха все едно бяха моят обект на желание, изпитвах
див бяс, че Шекспир е посветил цял цикъл от своите сонети на не коя да е, а на
Смуглата дама. При това във време, в което нежната и безцветна ренесансова хубост
не е побирала черното в спектъра с естетически норми. Въобще, всички жени, на
които се възхищавах, бяха тъмни – като се започне от майка ми и се стигне до
Дороти Паркър.

Скоро след като се запознах с розовите (или всъщност черни) сънища на своя
любим, реших, че трябва да бия контра. Мисълта, че ще бледнея винаги пред всички
моникибелучи, които той намира за чудесни, не можеше да увисне така. Изрусих
се, за да бъда тотално различна от стандарта му за красиво, като по този начин май
поизлекувах себе си от необяснимата ревност, която изпитвах към тези фатални
жени. Вярно е, че влязох в тъпото клише, че зад цветовете на косите ни стоят мъже.
Но с русата боя аз нямах угризения. Всичко си дойде на място като дългоочаквано
блюдо в ресторант с мудно обслужване. Вярвам, че посегателствата над косите
ни имат също толкова лечебен ефект, колкото прекаляването с шоколад (и други
вредности) по време на депресия.

Отвъд сюжета с мъжа, гнева и недостига на самочувствие, русото ми спечели и
автономия. Успях да се позиционирам на място, където няма се конкурирам с
никакви други момичета, били те реални или не. Това място съвсем буквално е моята
глава. Наумих си, че с много светла коса ще подсигуря онзи приятен контраст, който
е необходим да изненадваш не само любим човек, но и себе си. В живия живот не
съм блондинка; там съм толкова обичайна и така подготвена за ежедневните си
задължения, че напомням по-скоро на невзрачна и много благоприлична героиня
на Остин. Изпълнителна, организирана femme banale, която отказва партита с
шумни хора и не съблазнява никакви мъже, не дай боже чужди. (Не правят ли
това блондинките?) Но мисълта, че съм руса ме прави малко по-висока, малко по-
наперена, доста по-самоуверена. Като магията с високите токчета, само дето е за
постоянно.

Разделението по цветове като цяло е тъпа работа. Нито светлата коса прави една
жена по-нискоинтелигентна, нито тъмната я превръща в изкусителка. Само че се
сещам за едно сериозно преимущество на русокосите – ние винаги и лесно можем да
оправдаем нежеланието си да се справим с нещо с някой виц за блондинка. Не знам
какви са причините да се смята, че блондинките са глупави, но със сигурност една
глупава жена няма да се сети, че може да използва измишльотините на социума,
за да прояви заслужен миг женска слабост. Аз лично не познавам тъпа руса жена;
русата жена, напротив, е като всяка друга жена, само дето е снабдена с мили и
хитри извиненийца за нещата, които не й се вършат, в стил „ами нали съм една
блондинка…”.

Промениха се доста неща откакто съм руса. Хората започнаха да ме забелязват и не
само физически станах по-видима. Започнаха да искат да виждат какво има и под
цвета на косата ми. Талантите ми засветиха малко по-ярко, струва ми се. И дори
да не е точно така, силата на самовнушението, че си супер, че си слънце, работи.
Оказва се май, че русото е от онези генератори на женственост, които жената
държи за себе си, за свой двигател, а не в услуга на другите (в частност – мъжете).
Божествената Грейс Кели е една, Мерилин – също, но е хубаво да мислиш, че голяма
част от обаянието на тези жени се дължи именно на светлите им корони. Така сама
вкарваш себе си редиците на онези, за които се твъди, че никога не скучаят.

Няма коментари: