#

22.12.11


прочетох нещо от момчил миланов цитиращ шейд/набоков

не съм поет, това не е поезия, не е и проза
както няма жанрове, нито поети. те не съществуват.
има хора и букви, които се обичат.
Всяка буква е разпятие, по-чудовищно от Т


и получавам ясно дежавю на вече помислени думи
подредени по този начин като съновидение
кой е т и защо е с главна буква
не разбирам набоков но го харесвам дистантно
вкъщи писмата до лаура лежат полуотворени
със сложен и изпокъсан синтаксис

днес май е най-късият ден от годината
и да не е днес се усеща че мракът е дълъг
най дългият мрак най трайното чувство
мечтая за слънцестоене
и стихотворения чудовищни малки разпятия

Няма коментари: