Колко много тела на птици разчистват всяка сутрин --
птиците, които бъркат прозорците с небето,
и умират, зашеметени. Често мисля, че ако можех, не бих изживяла живота си отново.
Само това сърце имам, ясно? Опарих се, изгорях още след първия гаслайтинг.
От самото начало ми казваха, че боравя добре с думите, казваха ми кога и какво да казвам.
Вярно е, превърнах болката си в пир и поканих всички, цялата банда.
Ядохме само цветя - това си беше моята болка все пак.
Бях на 29 и без малко да се превърна в Юлиана от Норич.
Когато се почувствах в безопасност, попитах Кейти: Антифеминистко ли е да гладувам заради мъж?
Тя отвърна любезно Нека сменим фокуса на въпроса.
Не след дълго вече ядяхме божури и люляци с пчелите вътре. 
Всички онези двойки бяха дошли да чуят речта ми.
Напълних устата си с пчели и започнах да говоря с пълна уста.
Чуйте ме, ако ще говорим за любов, трябва да говорим за насилие!
Ужилиха ме, езикът ми се поду и почнах да плюя сдъвкани пчели. 
Специален екип дойде да ги изхвърли преди някой да види. 

Трудно е за вярване, че зависи от мен

прокопаването на тунела на некрасотата.

Ръцете ми - сухи гребла, с които само

разрошвам листата. Знаците - прозрачни

или никакви. Внезапно виждам чар във възлите

и изтърбушените дограми на стари къщи, 

внезапно стига до мен, че някой може да забрави

да довърши ремонта. И това да съм аз.

Нещо като песен | Уилям Карлос Уилямс

пр. Николай Кънчев

Нека смокът се таи
в тревата,
а писането нека 
е от думи - бавни, но и бързи - рязко
да повалят, кротко да изчакват,
будни.

-- метафора да помирява
камъни и хора.
Твори. (Идеите са само
във нещата). Измисляй!
Потайничето ми е цвете и то
руши скалата.

*Преди години се влюбих в това стихотворение заради превода на последното изречение, което напълно осмисля всичко по-нагоре. 

Срамниче | Уилям Карлос Уилямс

Нейното тяло не е като анемоната
бяло, нито тъй гладко,
ни тъй надменно стои. То е поле
с диви моркови, което превзема със сила
земята; над него тревата
не се подава дори.
Тук е наистина бяла;
бяло огражда луничка от пурпур
в средата на всеки цвят.
Всеки цвят е педя
от нейното бяло. Където 
дланта му е минала, е оставила
пурпурен знак. След допира му
всяка частица у нея разцъфва, поникват
жилки една по една, докато
цялото поле не стане от желание бяло,
голо, един стрък,
един грозд, цвете до цвете,
блян безмерен за бяло --
или край.

Това не е разсейване, а фокусиране в най-важната задача - да удържа сензорната си чувствителност и несигурностите, за да мога да бъда полезна на себе си и на децата си. Хаос, безпокойство, дълги периоди без желание за промяна…

От мен зависи колко е топъл домът ми, колко е светъл денят ми. 

Розови неща и преводи, това помага.

Малка фуга, Силвия Плат

Little Fugue

Тисът размахва черни пръсти:
нахлуват студени облаци.
Така глухонемите сочат пътя 
на слепите, но все тъй напразно.

Харесвам черни послания.
Какъв безизразен облак!
Като око - целия бял!
Окото на слепия пианист

от моята маса на кораба.
Пипнешком търсеше храната си,
пръстите му надушваха всичко.
Не можех да откъсна очи.

Той чуваше Бетовен:
черен тис, бял облак,
ужас и мъки.
Капани от пръсти, хаос от клавиши.

Наивно и празно
се усмихват слепците.
Аз жадувам големите звуци -
тисовия плет на Голямата фуга.
Глухотата е друго.
Татко - неясен проход.
Виждам гласа ти,
черен и гъст като в детството ми.

Плет от команди - 
готски, варварски,
чисто арийски.
Кара мъртъвците да стенат.
Пледирам невинна.

Значи тисът е моят Христос.
И двамата - еднакво измъчени.
Виждам те през Първата световна,
зад месарския щанд,

как сечеш вурстове!
Те обагрят съня ми - 
червени, нашарени, прерязани шии.
И после - мълчание!

Някакво ново, тежко мълчание.
Бях на седем, нищо не знаех.
Светът се случваше.
Ти имаше един крак и пруска мисъл.

Сега и облаците
простират своите бели чаршафи.
Все така ли мълчиш?
Препъва се и моята памет.

Помня синьо око,
куфарче с мандарини.
Ето това бе човек!
Като черно дърво смъртта се отвори зловещо.

Междувременно аз оцелявам,
подреждам деня си отрано.
Ето ги моите пръсти, моето бебе.
Облаците са сватбена рокля,
също толкова бледи.

Внезапно си спомням първото ми събуждане в Лисабон. Много е рано, все пак сме 2 часа назад. Искам да си направя кафе, но капсулата не успява да щракне и пулсът ми се учестява. Знам, че нещо в мен пада - дали хемоглобин, дали кръвно, дали нещо друго. Бледа и абстинентна, тръгвам навън да търся кафе.

Лисабон беше хладен и пълен със звуци в онова юнско утро. 

Почти 5 месеца от последното ми стихотворения. Дали пък вече не е краят?

Неразпознаваема. Сякаш угаснала, притъпена.

Мога ли да се науча на неща, които винаги съм смятала за инстинктивни?

Може би мечтая за просто, ясно и необременено общуване. 

Иска ми се да можех да разбирам хората и да понасям с щедро и отворено сърце различията им.

Нужно ли е разбиране, за да приемеш?

Той ядеше ябълките докрай.

Никой не би повярвал, че е имало ябълка.

Ако ме учиш на умиране,

дано ръката ти е лека.

Последният ми спомен е как

се притискам до децата си и чувствам

сърцата им, как светът ми прелива.

Вълната ме залива цялата, чувство, 

подобно на болката.

Пет години плувах към кея,

на който блестеше спасение.

Виждам се цялата. Това значи е кеят.

Всички тези скали пред нас,

всички озъбени истини. 

Времето, отлюспено, сребрее в пръстта,

назад и обратно към мечтата за време.

Липа, Иван Радоев

 nothing

Преди три месеца бях в Порто. ПортУ… Чувство на неизбежно пропадане след толкова много възторг.

Промених се много за това време. Видях, че е възможна промяна в промяната. Гледам се днес и недоумявам, все още не съм събрала сили да поема напред.

Измислих заглавие на книгата, която лежи като омразен ръкопис. Недокоснат, недодялан, необикнат. Преди поне сънувах, че пиша, а сега дори нямам достъп до сънния си свят (или той до мен). Не съм нещастна и не се оплаквам, просто е странно за пръв път от цял живот да не пиша. Извинения като “нямам вдъхновение, стара съм, вече не ми се комуникира с никого за стиховете ми” са само привидни. Всъщност нямам смелост. 

О, и не ми се бяга като преди.

Не ми се

heartbeats

думите на другите

Когато нямаш деца, имаш пространство в себе си, където да насочваш собствените си сили и енергия. Когато имаш, всичко това отива към друг човек, не към теб. Затова е и по-трудно да пишеш.

***

-Какви всъщност си представям да са читателите ми?

-Това е въпрос, над който трябва и двете да работим.

***

Когато отидеш на нова работа, приятелите ти ще дойдат ли с теб? Ще ти бъде ли тъжно за тях?

***

Обичам те.

***

-За какво мислиш? Обикновено си так-так-так, сега си някъде другаде.

***

-(2 а.m.) Липсваш ниииии

***

Духът на дядо ми е като море на Илинден. Има за какво да ми е сърдит, за какво така да ми говори.

---------

Мисля за толкова много неща, но най-често за своята обикновеност, от която няма как да се крия повече, от своята злободневност. Последната година и половина тялото ми се свлече. Чувството е на умерена заинтересованост, на свикване. На 36 уж всичко стои добре залепено за скелета, гладко привидно, но когато преместиш леко центъра на тежестта, нещо някъде изтъняло увисва, светва. Онази нелепа пухкавост на плътта е изчезнала и виждаш в себе си дом на нов човек. Човек, по-наясно, човек, загубил желание за нетуъркинг (Н.), за палци и сърца, за виртуално живеене. Това тяло върху този човек тежи абстрактно, общува аскетично, но обича и копнее по-ярко и непоколебимо.

Освен това е здраво. И живо.

----------

Интересува ме какво иска бездната, какво да ѝ дам, за да я нахраня. 

Поезия • Вл. Трендафилов

Poetry

There’s a vast, vast vastness

Somewhere deep inside,

Bringing directions together.

For all I know, this vast, vast vastness

Splits into cells —

A kaleidoscope of comforts,

A flash of a room to inhabit,

A flash of a hollow,

A flash of a squeaking waggon

Going uphill empty,

Loaded on the way down.

I don’t know what the three have in common

But we go against the draught, making

Our invisible counterweight

Visible.

*благодаря за уютите, Т.!

Албена Тодорова, “Единайсетте сестри на юли”

 

 the realisation of loneliness

С.,

преди можех да пиша, а от месеци съм в ступор. Сега, в периферията на една огромна тъга, не успявам да изкарам нито една дума. 

Може би съм пълна с лъжи и се спасявам с проекции. Липсва ми да имам абсолютно доверие в някого, в себе си. Съжалявам за толкова свои постъпки.

И след теб нещо се прекърши. Ти ме отведе обратно до моята бездна, нежно, безмилостно, каза ми “не и така”, и сега никак не мога. 

Компасът ми е счупен. Като че ли съм ядосана на себе си, че не съм точно това, за което се мислех. 

Марин Бодаков

 

 mundanity?

…e когато си измия зъбите, да целуна невинните им бузки

Още малко ще имате нужда от мама. И когато съвсем се откъснете, и когато отплувате, аз ще знам урока на водата.

 

 impetus

Етна

и ние сподававено

в укротения кратер 

ще спим

(Мария Вирхов)

И ние, и ние. Чувства се като суеверие, денят е низ от заглавия, високо кръвно и мръсотия под ноктите. Искам да легна като куче в сянката, но сянка няма. Смея се,  но е фалшиво. Като че ли само жестокостта ми е истинска, неподправена. 

Усещам преждевременната смърт на нещо и си забранявам да плача. Понякога логиката изпреварва събитията.

И ако Валери беше до мен в момента, щяхме да смесим дъха си и да му кажа обичам те, липсваш ми винаги, страх ме е, нали всичко ще бъде…

и ние сподавено

в укротения кратер 

ще спим.

Carnage

 Само своето е истинско и само то ще бъде чуто.

Ужасна, трескава нощ. Варя се в компот от думи, секс сънища, вятър в щорите, виковете на Сава и един мъртвец, който упорито ми говори с метафори. Пробвам да сменя етажа, да се звукоизолирам, да легна като труп на дивана и да чакам спокойствието. За още по-голям разкош Теди се появява в бълнуванията ми със загадъчна усмивка и с непонятно сини очи.

Като човек, свикнал да спи като завършен егоист - дълбоко, здраво, 8-9 часа без прекъсване - роптая. Може би е бдителността на остаряването. Тревожността, която през деня подтискам с всевъзможни активности до пълно изчерпване, вечер изплува като мазно петно. Преди вечеря едва ли не се похвалих на Валери колко много задачи съм отметнала и статията за работа е само една джвъчка от тях. Горда, надута. Повръща ми се от мен понякога. 

Но друг път ми е жал, защото се уморявам и това пикира в тотално нежелание да общувам и да създавам и поддържам близост. 

Разтягане на допира, Владимир Трендафилов

Stretching the touch

My ear touches 

                       to the hair

of some girl in the crowd, sunlight

and a grey silhouette — I go deaf

from the strings. Grass

                  seemingly grows  and a mole’s 

nuzzling his way to the sound,

but it never succumbs. Walled up,

                       as if by bricks,

the ear is trying to say something aloud.