Представям си съботно утро в тих дом, само с шума на кафемашината. Време, в което не предстои нищо и за нищо не бързам. Затова старостта не ме плаши, дори си я представям само с такива картини - време като полето на родната Добруджа. Широко, бавно и скучно време, в което ще мога да отлагам.

Много хора мислят, че бързането и високото ми функциониране на битово ниво са, за да съм в график, в контрол. Истината е, че просто нямам търпение да стигна до кратките мигове, когато няма неща, които налагат намесата ми.

Реално е заради мечтата да нямам отговорности.

Безсмислието на тази мечта ми е ясно. В "Лято" Кнаусгор пише, че когато се е чувствал най-много като дете, се е появила нуждата му да има дете. Значи ли това, че когато най-силно мечтая да нямам отговорности, съм най-готова за тях?

Никога не съм се чувствала готова за отговорностите и живота като цяло. Действам според gut feeling-a и после - каквото стане. Може да изглеждам решителна и пълна с мотивация, но това е само защото не понасям дълго да стоя в неудобството на НЕрешаването, НЕзнанието, НЕяснотата. И честно казано, мисля, че тази ми НЕспособност по-скоро ми е помагала, отколкото обратното. Ето механизъм за справяне. Освен това, да вземаш решения е също толкова рисково, колкото и да не ги вземаш. 

И приятели, и терапевти са ми казвали "постой в това", но стоенето не е нещо, което избирам да направя - то се случва от само себе си. Най-добрият пример за това е как не пиша сериозно поезия от 5 години и 5 години стоя в това самопричинено страдание. Докато не пиша, съм в безопасност от собствената си дълбочина. За мен стоенетовтова е нещо, което се регистрира само отвън, от другите, и е за тях - за да може да попълни представата им за нас. 

Гледам да не ползвам тази фраза.

Фантазиите ми за старостта са част от моите стратегии за бягство от реалността. Налага ми се да "вземам това хапче", защото понякога не издържам на живеенето. Друго такова е пътуването извън страната, когато изчезвам от живота си и за малко дори ме няма.