Събуди ме авлигата или поне птицата, която аз мисля за авлига. Идва в 7.
Ставам и отварям книгата, която съм взела за тази отпуска. Очите ми прескачат редовете, няма сила, която да ме задържи. Имам и киндъл, и аудиокнига, но нищо…
Междувременно всеки друг звук ме дразни, мизофонията настървено граби от вниманието ми. Почти непрестанно съм в състояние, което ми напомня нощите с малко бебе. Нащрек, уморена, увеличаваща сенките до големи чудовища.
Работата ми също не ми носи удовлетворение. Скоро се опитах да убедя себе си и В. , че не съм човек, който се идентифицира с работата си, но явно съм. Все пак ми плащат, за да пиша. Когато я рисувам в ума си, виждам една голяма машина, подобна на бетонобъркачка, която мели и изхвърля огромни количества думи. Писането е моята работа, но аз съм оператор на машина. Усещам предателството, което извършвам, за да получавам парите, които получавам. Разочарованието и копнежа също. Докато машината мели и изхвърля, истинското ми писане закърнява и умира. Може да се каже, че съм жена, която здраво стъпва на земята и прави рационалния избор. Повръща ми се от мен.
Виждам всичко. Тялото ми поема като гръмоотвод. Балансирам с реални, измерими тежести, защото само така мога да бъда напълно в себе си. Но, интересно, когато вербализирам, сякаш ме е страх, че страхът ми няма да е достатъчно значим или ще бъде сравнен с някой по-значим страх. Когато вербализирам, принизявам страха си до някаква досадна подробност, за да мога да се почувствам зле от това после, както каза В. И наистина се чувствам зле от това после. Самата аз не зачитам страховете и тревогите си и не ги смятам за нещо важно. Самата аз ги шкартирам и принизявам до нелепи битовизми.
Случва се едно рязко прибиране навътре и в н и м а в а н е . Което най-общо казано е лъжа.
