Ето ни днес, два дни преди да навършиш 13, сърдити, защото ти се карах, че не управляваш добре парите си. Гледаш ме с онази смесица между страх и срам, от която се плаша. Плаша се, защото последното, което искам да предизвиквам у детето си, са страх и срам.
Очите ти се окръглят и навлажняват, но това е бунтът. Понякога го вербализираш, понякога не. Страните ти пламват, гласът ти се изстрелва в неравните тонове на мутацията. Мутация — колко абсурдна дума.
Ти се променяш. От Коледа насам израсна по-висок от мен сигурно с 10 см. Раменете ти се разшириха, но още са по детски превити. Чудя се дали ще се изправят, или стоенето на телефона ще ги научи, че това е тяхното нормално. Променяш се и се дивя на промените по моя начин с теб — леко встрани, внимаваща да не прекрача някоя от границите ти, пълна с чувства, които невинаги намират правилния път до теб.
Говорех за страха и срама. Ужасявам се от себе си, защото аз съм мутантът. Аз съм тази, която не иска може да спре упрека, преди да те е уцелил. Упрекът е към мен самата. Ако някога четеш това, знай, че знам каква съм и съжалявам с цялото си същество. Този садизъм, тази жестокост е причината да има толкова неща, които не мога да си простя. А само си представям за колко много още съм сляпа...
Обичта ми към теб е домогване и до моето собствено оцеляване. Всеки път, когато ти се карам по този начин (страх и срам), правя релапс към нещо древно в ядрото ми. Ти стоиш пред мен – понасящ и удържащ огромните вълни на самоненавистта ми. Надявам се да можем да говорим за това, когато пораснеш достатъчно, а и да можеш да ми простиш. Ако ли не, твое право е да не ми прощаваш, извинявай. Знам какво е родителят ти да е дете, което не може да се справи със себе си.
13 пъти от онази юлска неделя, в която се запъти към нас. Голямо гладно бебе, което отчаяно се опитвах да утеша и нахраня. Знаеш ли, все още се храниш като тогава – стръвно, егоистично, без спиране в насладата. Сякаш нещо в теб винаги е гладно за още. Къде е бил умът ми тогава? Защо гърдите ми не са били достатъчни, за да те задържа в удоволствието от храната? Страх ме е да попитам – какво не ти дадох? Бяха и най-хубавите и най-неясните ни мигове.
А днес се караме за парите, които си изхарчил за дюнери. Може би щеше да е по-разумно просто да готвя по-често.
Бъди здрав, изумителен мой. Обичам те отвъд всичко. Честит рожден ден!
